Родители разказват… #1

Published February 10, 2017

Още при зараждането на Фондацията имах желанието тя да стане място за среща на родители, преживели травмата от загубата на своите бебета, своеобразна общност на споделяне и оказване на взаимна подкрепа. Това беше и част от причината да пиша блога “Mourning Mary“, в който разказвах за нашата дъщеря и живота без нея…

Споделянето на историите на загубата и скръбта не е обичайно у нас, предизвиква смущение и неудобство. И въпреки това ние имаме нужда да четем и слушаме тези истории, не само като родители, за да нормализираме своите травматични преживявания и да се почувстваме разбрани, но и като общество – за да развием чувствителност към тези теми и да престанем да отвръщаме глава от тях. И не само затова… защото животът ни е изтъкан от истории, и паметта и грижата за тях го предпазват от разпадане…

Днес ни гостува първата майка, която пожела да сподели своя майчински разказ. Тя пожела да остане анонимна, защото е трудно да застанеш с най-голямата си болка пред очите на всички. Но разказването е утвърждаване на живота, на любовта, на голямото значение на едно малко дете, на голямата скръб от загубата му… и разказването може да бъде облекчение и крачка по пътя на лекуването на душата… Благодарни сме за голямото доверие.

Искаме да предоставяме и за вбъдеще нашето защитено пространство на тези родители, които имат нужда да разкажат за своите деца. Ние имаме нужда да ги чуем.

=================================================================================================

 

През лятото на 2015 год. счупих крак, ден след  ден минаваше и аз усещах нещо, нещо прекрасно. Усещах, че в мен расте един нов живот. Споделих с мъжа ми, той каза  че греша, че не е вярно, тогава му казах иди до аптеката за тест, върна се, направих теста и какво да видим веднага се появиха две чертички, толкова червени и ярки. Не можехме да повярваме, но много се зарадвахме. Беше втората ми бременност, голямото ми дете беше на година и половина. Бях на седмото небе, винаги съм искала 2 деца с малка разлика и така и стана. Посетих гинеколог и се потвърди – бременност в 7 г.с. Дойдоха и притесненията поради счупения ми крак и как ще се отрази това на бебето. Но знаех, че то е добре, щом бременността се е запазила въпреки всичко, знаех, че бебето ми е добре. И така и беше. Дните минаваха, не смеехме да кажем на никого. Знаехме само ние двамата. Кракът ми минаваше с всеки ден, бебето се развиваше нормално, дори изпреварваше времето, растеше с 1 седмица напред. Изследванията бяха добри. Споделихме и с родителите си за щастието което ни очаква. Първо се разтревожиха, но се и радваха много. Ходех редовно на преглед, дойде време и за биохимичния скрининг. Направих го в 18-та седмица по препоръки на гинеколожката. За жалост имаше проблем. Имаше висок риск за синдром на Даун. Новината ме разтърси. Бях съкрушена,  когато ми казаха, че ако наистина се потвърди, е най-добре е да се прекъсне бременността. Не можех да повярвам  - да се прекъсне бременността ми в 5ти месец! Та аз вече усещах движенията на бебето, сърчицето му, как може? Отидох на амниоцентеза, изследването се проведе изключително точно и безболезнено за мен. Чаках седмица за да разбера каква е съдбата на моето ангелче. Нещо вътре в мен ми казваше, че няма Даун, че няма нищо, че бебето ми е здраво. Дойде денят за резултатите. Боже, знаех, че всичко е наред, но когато влязох за резултата, имах чувството, че ще умра. Сестрата ме погледна все едно има лоша новина, но не. Не беше лоша новина, а НАЙ-ХУБАВАТА: 100% здраво бебе, МОМЧЕ.

Толкова бях щастлива, та това беше най-прекрасната новина след като разбрах, че ще ставам майка за втори път. И ето, че бременността ми продължава без проблеми, ден след  ден, седмица след седмица. Подготвяхме се за бебето, направихме леглото, извадихме всички бебешки дрешки от баткото. Всичко беше готово, с  такова нетърпение го чакахме. Само име си нямаше. Боже, какви спорове бяха за това име. То не беше Мартин, Ивелин, Илиян. Не можех да реша за името му. Докато в една нощ не сънувах леля ми, тя почина малко след като разбрах за бременността. Сънувах как ми казва да кръстя бебето – Константин. Така и си го нарекох, въпреки несъгласието на мъжа ми, за него беше Илиян.

Ето, че съм на финала с 20 килограма отгоре, но и с бебе растящо в мен с всеки изминал ден. Трябваше да родя секцио по медицински причини. Така родих и първото си дете. Така родих и второто. Дойде и деня за консултация и за определяне деня на раждането. Разбрах се с лекарката да дойда 3 дни по-късно за раждане. Е да, ама не .На същия ден след обяд, ставайки от сън с голямото ми дете получих болки, Боже,  какви болки. С първото ми дете нямах контракции и болки до самото раждане, но с второто имах чувството, че ме режат с нож през корема. Обадих се на гинеколожката ми и тя ми каза лека по лека да вървим за болницата и да не бързаме-едно раждане трае 7-8 часа, така че имам време. Тръгнахме с мъжа ми. Трябваше ни час и нещо, за да стигнем до болницата, имах контракции на 10 минути, толкова силни, че виках като магаре (по принцип търпя много болка), но тази болка беше нетърпима. Сълзите ми капеха от очите, не можех да дишам, молех се да стигнем по-бързо до болницата. Времето беше ужасно, страшна буря, валеше дъжд, гръмотевици пронизваха небето, сякаш нещо подсказваше какво ще се случи. Преди да пристигнем в болницата усещах, че започнах да губя съзнание, но стигнахме, вече бях в шоково състояние. Успях да се кача на количката и дотам, вече бях в един друг свят, между живота и смъртта. Само усещах как ме сложиха на операционната маса, съблякоха ме, крещяха по-бързо, по-бързо, губим я. И вече сложиха упойката.

Било е на следващия ден. Чувам името си, хайде, събуди се, имаш посещение. Отворих очи и видях мъжа си до мен, видях как държи бебе в ръцете си и плаче, аз започнах да плача, но сестрата ми каза да се успокоя и да заспя отново. Заспах, усещах как цялото ми тяло е вързано и аз не мога да мръдна, краката ми, ръцете ми, бях буквално вързана. Събуждах се периодично. Не знаех къде съм. Виждах само сините си и подути ръце, от двете ми страни висяха банки с кръв, преливаха ми кръв. Исках да попитам къде съм, но не можех – имах сонда в гърлото си. Сама разбрах, че нещо лошо се е случило, била съм в интензивно отделение. 5 дни прекарах в интензивното, дни на болка от незнание какво ми се е случило, как е бебето. Идваха различни лекари, питаха ме как съм, а аз не знаех как съм. Няколко пъти питах как е бебето ми. Получавах или мълчание или „Не се притеснявай, всичко е наред”. Но аз знаех,  че нищо не е наред. Че се е случило нещо лошо. Когато вече бях в съзнание за по-дълго време помолих една санитарка да ми услужи с  телефона си, да се обадя на майка ми. След хилядите ми моления ми даде телефона си. Моят го нямаше при мен, никой и не позволяваха да дойде да ме види.

Обадих се на майка ми:

-          Ало мамо, аз съм. Какво правите? Как сте?

Усетих, че нещо я притеснява, усетих сълзите в гласа й. Каза ми:

-          Ето ти баща ти.

-          Ало тате как си, от къде се обаждаш?

-          Една жена ми даде телефона си, кажи ми вие как сте?

-          Ние сме добре.

-          Как е бебето, нищо не ми казват.

Едно дълго мълчание последва…. И тогава той каза „Важното е, че ти си жива. Бебето се е родило мъртво, починало е в теб, на път за болницата”.

Думи, които ме убиха, най-лошото, което мога някога да чуя.

Сестрата ми се скара, аз започнах да плача и ме приспаха. В съня си чух гласа на починалата ми леля ”Не се притеснявай, Коце е при мен, аз ще го гледам, той е много добро бебенце”.

И така… Преместиха ме в родилното отделение. В една стая по-студена от всяка друга, самостоятелна стая, в края на коридора и точно до родилната зала, в която се раждаха бебетата. Трябваше да чувам когато всяко едно бебе се ражда и изплаква, чух всяко друго, но не и своето. Близките ми бяха при мен и мълчаха, нямаше какво да кажат, а и не трябваше, тръгнаха си набързо, исках да съм сама. По-сама от всякога. Дните минаваха, тъгата ми беше голяма. Лекари, сестри, санитари, всички се опитваха да ме облекчат. Казваха: „Е, нали си имаш едно, то да ти е живо и здраво и да те ядосва.” Всеки го повтаряше. Но имаше и още една трагедия, която се е случила в онази вечер. Трябвало е да махнат и матката ми, заедно с единия яйчник….

Трагедия по-голяма от всяка друга, бебето ми го няма, матката ми я няма, а всички ми говореха „добре че си жива”, и за какво да съм жива, исках и да съм умряла, но само чудо ме е спасило. Чудото голямото ми дете да не остане без майка. Сега съм благодарна,че съм жива и че детето ми си има майка, но няма братче, няма и да има. Няма с кого да играе, да споделя, да се кара, да се бие. Няма.

Дяволът дойде и ми взе бебето, беше дяволска работа. Как можа? Една нормална бременност и накрая всичко се обърка.

Прекарах доста време в болницата, едвам ме пуснаха да си тръгна. Да си тръгна с празни ръце. Пожелаваха ми да съм жива и здрава и да гледам напред. Как да гледам напред, като няма смисъл.

Тръгнах си с празни ръце, баща ми дойде да ме вземе, нямаше поздравления, нямаше цветя и подаръци, като при първото изписване. У дома пристигнах и влязох сама, не сложих бебе в креватчето, дори го нямаше креватчето. Мъжът ми се беше погрижил да оправи така, че все едно няма бебе, че не е имало, че не съм била бременна. Прибрах се при детето си, прегърнах  го по-силно от всякога и осъзнах , че трябва да продължа заради него, че той е смисълът. Беше трудно, много трудно. Не исках да виждам никого, да говоря с никого. Докато бях в болницата приятели искаха да дойдат да ме видят, а аз не исках, отпращах всеки, не исках дори и да ми звънят. Защото ме питаха как съм, ами супер съм….Трябваше да се справя сама и се справих, добре че е детето ми иначе нямаше да съм жива….

Не можех да спя, не можех да се храня. Онези 20 килограма отгоре, сега бяха надолу, много надолу.

Не излизах, не исках да виждам никого. Майка ми се грижеше за детето ми, за къщата, аз нямах сили, нямах и желание. Не можех да се крия цял живот и реших ,че трябва да продължа, трябва, но е толкова трудно…. Започнах по-малко да излизам с детето си на разходка, той беше на 2 години и не разбра какво се е случило. Но знаеше, че в корема на мама има бебе, как мило ми даваше от всичко, което ядеше и пиеше.. Вдигаше ми блузата и даваше на бебето да яде с думите ”бебе, амай”…. Приготвяйки се за сън първата вечер, той видя корема ми с огромната лепенка и каза ”мама няма бебе”… Не издържах и се разплаках, а той така мило ме прегърна. Нямах сили да кажа нищо, не знам дали и когато порасне ще мога да му кажа, че там горе някъде е братчето му…

Излизайки навън, хората ме гледаха със съжаление, някои с възхищение, че имам сили и се опитвам да продължа… Някои ме питах: „Какво е стана?”, „Роди ли, как е бебето?” Аз просто казвах „Роди се мъртво” и хората бягаха като попарени, да не би да е заразно, да не им се случи и на тях…. И така малко по малко си връщах стария начин на живот, не се отделях от детето ми. Питаха ме, няма ли да ходи на градина, а аз казвах просто „не”. Как ще го изпратя на детска градина и да остана сама (още не работех) и не можех да си представя, че по цял ден ще стоя сама, сама с мислите си, със сълзите си….Трябваше ми време за да свикна с тази мисъл, че ще имам само едно дете. И все още ми трябва….

Да ви разкажа за мъжа ми…

Той е минал през ада. Помогнал е да ме закарат в операционната, след това е излязал ,чакал е 3 часа, това са били най-дългите 3 часа, чакал е без никаква информация, без никой да дойде да му каже нещо. След операцията  главната лекарка го е извикала, вкарала го е в стая, имало кантар, на който лежало бебе, мъртво бебе. Не знаел какво да каже, лекарката нямала думи как да му каже за станалото. Гледал бебето и се молел да не е неговото, но не. Било точно неговото, чувайки думите „Много съжалявам”, той припаднал. Свестил се е и не можел да повярва, че там лежи неговото бебе, неговият син. Каза ми, че бил копие на първото ни дете, имало родилен белег по лявата гърда, първото ни дете също го има. Този белег е от мен – собствената им майка. Каза ми, че никога няма да забрави тези сини очи, сини като небето. Разказали му за цялата операция,за това какво се е случило с бебето, с жена му. Слушал, но не искал да чува и да осъзнае, че всичко това е истина. Думите на лекарите били: ”Борехме се за нея, за жена ти, за бебето нямаше какво да правим, нямаше как да го спасим, беше късно”…

Възстанових се от операцията. Физическата болка мина, но онази болка от загубата никога няма да мине, няма лекарства за нея. Скоро става година от загубата на бебето ни, трябваше да бъде най-щастливата, най-хубавата, но не…Това е най-тъжната ми година. Каквото и да ми се случи от тук нататък, аз няма да съм онази преди  1 година….Трябваше да има торта със свещичка. Да, ще има свещичка, която никога няма да изгасне, в памет на едно бебе..

Мина година на болка, мъка и страдание, мина една Коледа, по-мъчителна от най-мъчителните, под елхата имаше само един подарък само за голямото ми дете, не и за бебето. И така и ще бъде, ще има подаръци само за голямото дете, всичко ще е за него.

Говорихме и за осиновяване…Толкова много искахме второ дете, а Господ ни го отне, отне ни щастието. И сега се питаме какво ли ще е да осиновим дете, да му дадем дом, семейство, майка и баща и един брат… Дали ще го обичаме, така както си обичаме нашето дете, дали ще го гледаме като наше. Дали ще ни приеме за негови родители. Дали?… Много въпроси, на които нямам отговор… Дано да получа отговори….

Но никога няма да забравя втората си бременност, онова бебе, което носих 9 месеца, усещах всяко движение. Той винаги ще живее в мен.  Всяка сутрин се будя с тази мисъл, това е и последната ми мисъл преди да заспя… Винаги ще е в сърцето ми….

Това е един разказ на една изстрадала жена. Благодаря, че ми отделихте време….

С. С.

0 коментара към “Родители разказват… #1”

Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)