Подарено време: Продължаване на бременността при „несъвместими с живота” диагнози и перинатален хоспис

Published July 28, 2015

Д-р Бояна Петкова, Фондация „Макове за Мери”

С увеличаване на диагностичните възможности на пренаталната медицина все по-актуален става въпросът за съдбата на бебетата, разпознати от нея като носители на заболяване, “несъвместимо с живота”, тоест без шансове за самостоятелно оцеляване извън майчината утроба[1]. Давам си сметка, че медицинският канон изисква да ги наричаме „ембрион” или „фетус”[2] в зависимост от степента им на развитие, т. нар. „гестационна възраст” – времето, изминало от зачеването. Но ще си позволя в този текст да се отклоня от езиковото безпристрастие – което е донякъде и оправдана /необходима?/ защитна реакция на медицинския професионалист – в полза на думата „бебе”, която внася един допълнителен пласт в ситуациите, които разглеждаме, а именно това, което изобщо прави проблематиката проблематична – фактът, че молекулите, които изграждат тъканите, които изграждат плътта на този ембрион или фетус, са носители на човешкост. Те не са просто произволна биологична материя, а такава, своеобразно всемогъща – въплътила в себе си не само миналото /гените/, но и бъдещето /потенциала, мечтите, неограничените възможности/, и не само на своите родители в частност, а и на целия ни биологичен вид изобщо, доколкото никой човек не е остров[2].

Какво се случва, когато пренаталната диагностика „нарочи” някое бебе за неспособно да оцелее, за носител на дефектен генетичен материал, който няма да му позволи да разгърне някой от потенциално безграничните варианти на бъдещето – своя живот? Не можем да избягаме от иронията на факта, че същата тази пренатална медицина, надвиснала като дамоклев меч над всяко бебе, което става нейн обект на изследване – е и до голяма степен факторът, който придава на ембриона неговата човешкост още в най-ранните стадии на бременността, тъй като тя го прави видим, т.е. реален за света и неговите родители. В мига, в който за пръв път видим на ехографския екран електрическите импулси на група клетки, които все още не са съвсем „сърце”, ембрионалната тъкан моментално изгубва статута на абстрактна идея за бъдещо дете, и се превръща в реално – вече живо – дете на своите родители. Седмица след седмица можем да наблюдаваме как то все повече се формира, как материята все повече се самоорганизира, докато в един хубав момент дори сме в състояние да отличим генеалогичния произход на определени морфологични белези – ретрогнатията на бабата по бащина линия, римската осанка на дядото по майчина, и т.н. Едва ли е нужно да убеждавам някого, че всичко това – тази детайлна нищо-не-скриваща, всичко-изваждаща-на-показ визуализация на тайнството на вътреутробния живот – прави бебето в изключително голяма степен конкретно и собствено за неговите родители, и то още много рано в линейното време на бременността, а не едва към началото на петия месец, когато повечето майки получават осезаеми сигнали за детето в утробата си под формата на първи детски движения. Към момента, в който някои от най-тежките генетични заболявания станат доказуеми със средствата на медицината, родителите вече са имали възможност да познават своето бебе в неговата физическа реалност 3, 4 или 5 месеца – достатъчно време, за да изфантазират не един, а стотици възможни съвместни животи.

И тук все по-често, макар и далеч невинаги, се поражда конфликт между утилитарната, лишена от сантимент медицинска логика и личния, неподвластен на безстрастен прагматизъм, родителски избор. Този конфликт се нарича „отказ от терапевтичен аборт” или решението да се доведе бременността – и с това животът на бебето – до естествения им /природен/ завършек[4].

Какво е „терапевтичен аборт” (ТА)? Това е медицинска /хирургична/ манипулация за прекъсване на бременността в случаите, в които тя представлява заплаха за здравето или живота на майката или по индикации на плода – до 20 г.с., в екстремни случаи до 24 г.с. Трябва да си дадем сметка, че в 24 г.с. здравото бебе – макар и екстремно недоносено – има реалистични шансове за оцеляване извън утробата, толкова напреднала е бременността към този момент. Разбира се, поради все по-усъвършенстваните възможности на пренаталната дагностика да открива и потвърждава все по-рано заболяванията и малформациите, правещи живота извън утробата невъзможен, повечето терапевтични аборти се извършват в много по-ранен гестационен срок.

За много родители самото понятие „терапевтичен аборт” е озадачаващо и може да бъде възприето като безчувствено или травмиращо, също както обозначаването на бебето като „плод” или „фетус”. Терапевтичен – за кого? Чисто медицински – еветуално за майката, ако бременността застрашава здравето или живота ѝ, но случаят рядко е такъв. За детето терапевтичният аборт означава винаги смърт, никога излекуване. Поради тази причина терминът постепенно се заменя с по-неутралното – и по-щадящо чувствата – наименование „аборт по медицински показания”.

Тези показания грубо могат да се обобщят в три групи, като между тях има известно припокриване – диагнози, несъвместими с живота (генетични увреждания на плода, например тризомия 13 и 18, структурни малформации на органи и системи – синдром на Потър, хипопластично ляво сърце и др.), диагнози с очаквано много ниско качество на живот (вродени инфекции – рубеола, токсоплазмоза, цитомегаловирус, таласемия майор, някои метаболитни заболявания…) и диагнози, изискващи агресивно лечение в началото на живота с несигурна прогноза (синдром на Алажил, вродена диафрагмална херния и др.). Също така напредъкът на всички сфери на медицината все повече оспорва определението „несъвместимо с живота” за някои от тези състояния, но въпреки потенциалната възможност дадено заболяване да бъде приведено с помощта на лекарства и технологии в графата „съвместимо”, тревогата за качеството на постигнатия живот засега остава основателна.

Но да се върнем към конфликта, към родителския отказ от прекъсване на бременността в лицето на крайно песимистична прогноза. В детската болница Necker в Париж средно годишно се диагностицират 300 заболявания и малформации, считани за несъвместими с живота. Според проучване, проведено за периода между 2004 и 2007 година, се отбелязва нарастваща честота на отказ от аборт по медицински показания – между 13 и 19 случая (~6%) през 2004 год. до 47 случая (~15%) през 2007 год.[5] Това създава сериозно напрежение между родителите и медицинския персонал, в чийто очи единственият логичен, разумен и възможен изход е прекратяване на бременността.

За да разберем как се поражда това напрежение, трябва да разгледаме мотивацията на засегнатите страни. Медицинската професия е по своята същност про-активна, действена, лекуваща, спасяваща, неспособна да бъде пасивен и безпомощен наблюдател на събитията около живота и смъртта, такъв е и типичният неин представител. Дори когато „нищо не може да се направи”, той търси да направи нещо, да се намеси, поне за да съкрати агонията. Вероятно перспективата за нещо по-малко от дълъг пълноценен живот дълбоко го измъчва и смущава.

Но медицинският персонал не е безразличен пред феталната патология[6]. От гледна точка на природния ред има нещо дълбоко нередно в това бебетата да боледуват и умират. Нещо, което ни издърпва под краката килимчето на фалшивата сигурност, че контролираме нещата – усещане, многократно засилило се през последните десетилетия благодарение на технологичния и научен прогрес. И все пак продължават съществуват ситуациите, в които не можем нищо да направим, в които странна генетична грешка или абсурдно стечение на обстоятелствата е предрешило вместо нас, поствяйки ни пред свършени факти, и изправяйки ни пред собствената ни безпомощност. Това е плашещо, разбира се, неминуемо напомня за собствената смъртност, за крехкостта на човешкото… Желанието да се избяга час по скоро от тази мъчителна ситуация, е разбираемо. „Експертната” позиция и професионалният опит понякога заблуждават медиците, че именно те, а не родителите знаят най-добре какво е най-добро – и не само в конкретната ситуация, а във всяка подобна ситуация изобщо.

“Прекъсването на бременността беше единствената опция, която нашият лекар ни предостави. Дори след като категорично отказахме, той продължаваше да настоява. Той просто не можеше да разбере защо бихме искали да продължим бременността. Не виждаше никакъв смисъл в това.” – Катлийн[7]

Друг фактор в секуларните държави е общественото очакване да се пристъпи към терапевтичен аборт като най-логична следваща стъпка поради възникващият конфликт между общественото и личното. Продължаването на бременността се възприема като свързано с повече разходи и натоварващо социалната система, потенциално опасно за здравето на майката, а едновременно с това „неефективно”, „безполезно”, тоест неоправдан риск от обществена гледна точка. Наблюдава се сблъсък между утилитарната логика, която противопоставя социалната и икономическата „цена” на подобно  решение на личната, морална или религиозна гледна точка на семейството.[4]

Времето, в което в повечето семейства са се раждали по 7,8 или повече деца, тъй като са били сериозно застрашени да починат ако не по време на раждането, то в кърмаческия период или ранното детство, все още не се намира далече назад в историята. Дали като отглас от тази епоха, или защото нероденото бебе е до голяма степен абстрактно и непознато за всички, освен за собствените му родители, все още битува схващането, че фетусът е взаимозаменяем и лишен от индивидуалност, следователно номиналната му стойност е малка. Всеки, който някога е преживявал загубата на бебе в периода на бременността или скоро след раждането, е чувал фразата: „Няма нищо, ще си направите друго.” – така формулирана или близка по смисъл. Предполага се, че „другото” няма да се отличава по нищо от настоящето дете, дори напротив, ще бъде „по-добро”, тъй като ще бъде лишено от дефекта[4]. Майката, току-що загубила бебето си, ще ви каже, че тя не иска „друго”, тя иска именно това дете, тя обича именно това дете, тя е мечтала живота си именно с това дете, независимо от неговите дефекти.

За страничния наблюдател подобна позиция може да изглежда ирационална, мазохистична, дори налудна. Страничният наблюдател обаче не е наблюдавал с трепет положителния тест за бременност, не е притаявал дъх, за да чуе сърдечната дейност, не е усещал как бебето хълца или се премята, когато пуснат по радиото любимата песен на майка му. Страничният наблюдател не знае нищо за това бебе. Но майка му го познава, нейното тяло е негов дом, приютяващ един втори (свързан, но отделен) живот. В човешката опитност не съществува по-интимно познание за другия, дори сред любовници.

От медицинска, социална и обществена гледна точка, мотивите за отказ от терапевтичен аборт изглеждат ирационални. Те могат да са религиозни – абортът се възприема като грях спрямо Бога; емоционални – абортът се възприема като убийство и е натоварен с изключително силно чувство за вина, или противоречи на житейското верую на родителите; възможно е те да са подвластни на магическо мислене – да смятат, че ако много силно вярват в това, детето им ще обори прогнозите, и ще се роди здраво; или може просто да отричат диагнозата поради липса на вяра във възможностите и ограниченията на лекарите и медицината. В действителност обаче, в контекста на конкретния живот на тези конкретни родители, техните мотиви не са ни най-малко ирационални, вероятно са единствените възможни, както за медиците абортът изглежда като единствен възможен изход.[4]

Съществуват редица изследвания, които сочат, че в някои случаи терапевтичният аборт може да има сериозни и трайни отрицателни последствия за родителите – патологична скръб, както и че раждането на (живо, макар и фатално болно) дете за някои родители може да е неотменима стъпка в траурния процес, без която той не може да бъде задвижен или доведен докрай.

За периода 2004 – 2007 година в болница Necker 43 двойки са изискали максимални медицински грижи за бебето си, вкл. рискована хирургична интервенция с несигурен изход. В 6 случая е извършен терапевтичен аборт по показания на майката по-късно през бременността, в един случай е извършен ТА по желание на майката на по-късен етап. Има 36 живородени деца, от които 14 са починали в първите 40 дни след раждането и 22 са живи с трайни увреждания.[5,6]

Според специалистите – психолози и психиатри – работили на място по тези случаи, мотивацията на родителите в тази група се корени в отричането, нарцистичната рана, тревожността и неразрешен вътрешен конфликт. Тоест техният избор е обусловен от невъзможността да се изправят пред травматичната житейска ситуацията и да я посрещнат по друг начин. В резултат те са недостатъчно подготвени за физическата реалност на болното дете; отбягват срещата. Детето преминава веднага в сферата на медицината, стават неин „обект”, и медицинските професионалисти са разтревожени от атмосферата при посещенията на родителите, които са редки и кратки. Екипът, отговорен за грижата за болното дете, реагира с гняв и разочарование, тъй като е поставен в тази ситуация не по свое желание, а дори напротив – въпреки изричното си настояване за прекъсване на бременността на по-ранен етап.

За същия период от време 25 двойки са избрали палиативни грижи след раждането, и придържане към естествения ход на заболяването на тяхното дете. 7 майки са поискали подкрепа и съдействие, за да имат възможност да посрещнат детето си живо. Тези родители са били наясно с реалността относно заболяването на бебето. Раждането е било силно емоционален момент, споделен между родителите, бебето и медицинския персонал. Всички бебета са починали в неонаталния период.[5,6]

Следният разказ добре онагледява различната психична реалност на двама родители, съвместно взели решението да продължат бременността въпреки очакваната песимистична поргноза за живота на бебето:

„Аз бях много щастлива по време на посещенията ни в неонатологията. Получих чудото, за което се бях молила – посрещнах сина ни жив! Съпругът ми беше съсипан – той не получи здравото бебе, за което се беше молил. Аз прекравах времето за свиждане усмихната и прехласната по нашето бебенце. Съпругът ми прекарваше тези часове разтърсван от плач при вида на любимия си син в толкова тежко състояние. Джордан беше закачен за вентилатор, монитори, системи и много малка маншета за кръвно налягане. Аз сякаш не забелязвах тези неща толкова. Просто виждах как малкото ми чудо ме гледа, и стиска пръста ми. Съпругът ми виждаше малкия си новороден син тежко болен, животът му поддържан от толкова много машини. По-късно прочетохме в докладите на медицинските сестри, че те бяха документирали различните ни реакции. Това, което те не знаеха, беше, че аз бях прекарала предишните 12 седмици ридаейки и молейки се за чудото да го погледна в очите за един-единствен миг, докато съпругът ми беше прекарал това време вярвайки, че всичко ще бъде наред.” – Джени Д.[7]

За да помирим конфликта на гледните точки, може би е необходимо да изместим фокуса от отказа да се извърши аборт по медицински показания към възможността за оказване на перинатални палиативни грижи. Перинаталният хоспис[8] представлява програма за комплексна грижа за бременната и бебето преди, по време на и след раждането. Възможност за родителите да посрещнат и да се сбогуват със своето дете съобразно желанията и разбиранията си. Водещ е стремежът да се избягва страдание на бебето, докато е живо, при отказ от животоподдържащи или животоудължаващи медицински интервенции в случаите, в които качеството му на живот би било неприемливо.

След поставяне на диагнозата на родителите се предоставя опцията да прекратят или да продължат бременността – второто зависи в голяма степен от това колко комфортна е темата за медицинския персонал, грижещ се за бременната жена, и дали съществува утвърдена програма за перинатален хоспис в общността. Понякога тази опция не се формулира гласно, освен при изрично запитване от страна на родителите. Една майка разказва, че е приета в болница за индукция, само за да осъзнае, че това всъщност означава предизвикване на раждане преди термин, т.е. аборт[9]. След като научават това, родителите решават да продължат бременността, и си тръгват от болницата. Този пример илюстрира ясно нежеланието на лекарите да излязат от зоната на комфорта си, и да предложат опция, която те самите не одобряват, или не биха избрали. Там, където съществуват утвърдени програми за перинатален хоспис, те са в услуга не само на родителите и техните бебета, но и на медицинския персонал, отговорен за проследяване на бременността.

Когато родителите изберат перинатален хоспис, грижата за тях се поема от специално обучен екип, състоящ се най-често от генетик, акушерка, социален работник и/или психолог, както и от консултиращи лекари – акушер-гинеколог и педиатър-неонатолог. С помощта на този екип се съставя план за продължаване на бременността и план за действие при започване на раждането, както и в случаите, че бебето почине вътреутробно или пък се роди живо. Стремежът е да се обхванат предварително всички възможни варианти за развой на събитията, за да може родителите да получат някакво усещане за нормалност и нещо, към което да се придържат в един иначе безкрайно мъчителен период от живота си. Какво ще се случи с бебето след раждането му, зависи от прогнозата, но реалното състояние никой не може да предвиди с абсолютна сигурност. Понякога се налага ситуацията да се преоценява многократно и да се вземат решения „в движение”. Повечето деца живеят само минути или часове извън утробата, други няколко дни или 2-3 седмици. В много редки случаи децата преживяват няколко месеца, и само единични деца – години. Степента на медицинска намеса и интензивни неонатологични грижи също се разисква в динамика със семейството. Случва се някои деца да бъдат поставени на животоподдържащи апарати, за да бъдат живи, докато пристигнат други членове на семейството отдалече, или докато пристигне свещеник, който да ги кръсти. При крайно песимистична прогноза апаратурата обикновено се изключва до няколко дни в присъствието на родителите, и бебето умира в обятията им. В някои случаи е възможно детето да бъде изписано у дома с възможност за хранене през сонда и медикаментозен контрол на някои от симптомите на заболяването, например гърчове. Ако бебето живее повече от няколко дни или седмици след раждането, грижата за семейството може да се прехвърли към програма за резидентна хосписна грижа, или дори родителите да постъпят с бебето в хоспис, където да получат по-голяма подкрепа в последните му часове и моменти.

Независимо от очаквания развой на събитията, социалният работник планира предварително заедно с родителите всички подробности около смъртта на бебето, например дали те желаят погребение или кремация, кръщение, траурен ритуал. Понякога посещават съвместно погребална агенция, за да изберат ковчег или урна, или магазин за детски стоки, за да изберат дрехите, в които искат бебето да бъде облечено след раждането или погребано. Всички тези приготовления стартират траурния процес при родителите, и в известна степен омекотяват шока от предстоящето събитие, тъй като провокират т.нар. anticipatory grief,  реакция на предварително скърбене, един вид психическа подготовка за предстоящата загуба.

Много родители споделят, е въпреки очакваната песимистична прогноза, с помощта на екипа от перинаталния хоспис, са успели да преживеят и много щастливи и безгрижни моменти до края на бременността, както и да използват времето, за да си създадат спомени с бебето, докато е живо. Много семейства пътуват, за да „покажат” на бебето своите любими места, или да го „запознаят” с близките и приятелите си, по този начин правейки го по-реално за тях, истински очакван и обичан член от семейството, и подсигурявайки си тяхното разбиране и подкрепа в трудните моменти, които предстоят. С помощта на специални организации, които работят про боно, много родители успяват да създадат спомени за бременността, раждането и времето, прекарано с бебето, под формата на фотосесии, отпечатаци от ръчичките и крачетата му или гипсови отливки. Екипът на принаталния хоспис се грижи за това родителите да не си отидат у дома „с празни ръце”. Разбира се, нищо не може да замести тяхното бебе, но физическите доказателства за неговото съществуване могат да са жизненонеобходими за преминаването през траурния процес впоследствие.  Много години, дори десетилетия след загубата, родителите ги пазят като съкровище – болничните гривнички, отрязана къдрица, снимките, акта за раждане…

Когато дойде време за раждането на бебето, екипът на перинаталния хоспис се грижи за комфорта на майката според нейните разбирания, както и за това всички, които влизат в контакт с нея, да са наясно със ситуацията, за да се избегне усилване на травмата. Стремежът е ситуацията да се преживее по възможно най-щадящия за родителите начин. В резултат на тези усилия почти всички семейства споделят – независимо дали бебето им се е родило мъртво или живо – и колко време е преживяло след раждането, че моментът на среща с тяхното дете, е бил освен най-трагичният, и един от най-щастливите моменти в живота им. Перинаталната хосписна грижа прави възможно съвместното съществуване на диаметрално противоположни чувства и емоции, и улеснява родителите да ги приемат и преживеят по възможно най-пълноценния начин, което поставя основата за процеса на възстановяване от травмата.

За жалост в България сферата на палиативните грижи плачевно изостава от световните добри практики и нивото на палиативната медицина в други държави, дори не толкова отдалечени географски, като например Румъния и Полша[11], а за хосписни грижи за деца и новородени дори не можем да говорим. По тази причина опцията за продължаване на бременността при диагнози, несъвместими с живота, на практика не се предоставя на родителите, освен при изрично настояване от тяхна страна, и в тези случаи вместо да получат респект за решението си и подкрепа, те често стават обект на натиск от страна на медицинския персонал. Г., майка на дете, родено с вроден сърдечен порок, успешно коригиран оперативно 6 месеца след раждането, споделя: „На всяка женска консултация настояваха да се разпиша под изречението „Майката отказва да прекъсне бременността”.”

Няма система, предназначена да подкрепя родителите в тези най-трудни моменти от живота им, и да им осигури възможност да се сбогуват със своето дете според своите разбирания и желания. Съгласно Закона за гражданската регистрация на РБългария[12], мъртвородените деца не разполагат с необходимите документи (смъртен акт), за да бъдат погребани или кремирани, поради което телата им представляват биологичен отпадък, който се изгаря заедно с другите болнични отпадъци. От друга страна, ако се родят живи преди навършване на 26 гестационни седмици и с тегло под 800 грама, според действащия Медицнски стандарт по акушерство и гинекология[13] те трябва да преживеят 72 часа, за да бъдат регистрирани като живородени деца, в противен случаи се третират като „абортен плод”. Също така, поради липсваща регулация за „отказ от реанимация” след раждането бебето автоматично преминава под грижите на неонатологичен екип, което прави невъзможно съобразяането с желанията на родителите му, като например то да не бъде отделяно от тях, и да не се прилагат върху него животоподдържащи и животоудължаващи медицнински интервенции. По този начин семействата на практика не могат да се сбогуват с децата си според своите разбирания.

Според неформално проучване на Фондация „Макове за Мери” в България терапевтичните аборти представляват 15% от перинаталните загуби. 50% от родителите не са получили изчерпателна информация какви са проблемите на тяхното бебе и каква е очакваната му пеживяемост; 90% от родителите не са получили опцията да износят бременността въпреки очаквания фатален край; 50% от родителите са интерпретирали действията на медицинския персонал като натиск да прекъснат бременността.

Перинаталният хоспис представлява отговор на „истинската морална дилема на съвременната пренатална медицина” – а именно отказа от прекратяване на бременността по медицински показания, което от своя страна за някои родители е единственият начин действително да бъдат родители на своето неродено дете, независимо от болестта, която го белязва.


[1]Gates EA: Ethical considerations in prenatal diagnosis, In Fetal Medicine [Special Issue], West J Med 1993, 159:391-395

[2] Morris, Caroline. (1997). Technology and the Legal Discourse of Fetal Autonomy. UCLA Women’s Law Journal, 8(1)

[3] Donne, John MEDITATION XVII, Devotions upon Emergent Occasions

[4] Guibet Lafayet, C. Parental Refusal to Terminate Pregnancy in face of a Strongly Negative Prognosis of Fetal Viability, In Ethical Perspectives 16, no. 4(2009): 485-508

[5] Yamgnane, A: Soins palliatifs en sale de naissance en cas de refus d’IMG, XIIIe Congrès National de la Société Française d’Accompagnement et de Soins Palliatifs, Grenoble, June 14

th-16th 2007

[6] Alvarez Luis et al., « La naissance d’un enfant porteur de pathologie fŒtale sévère : réflexions cliniques et éthique périnatale », La psychiatrie de l’enfant 2/ 2008 (Vol. 51), p. 457-479

[7] Kuebelbeck, A., Davis. L, Deborah, Gift of Time: Continuing Your Pregnancy When Your Baby’s Life Is Expected to Be Brief, Maryland: The Johns Hopkins University Press, 2011

[8] Engelder, S., Davies, K., Zeilinger, T., Ruthledge, D., A Model Program for Perinatal Palliative Services, Advances in Neonatal Care, Vol. 12, No. 1, pp. 28-36

[9] Chitty, Lyn S., Barnes, Chris A., Berry, C., Continuing with pregnancy after a diagnosis of lethal abnormality, BMJ 1996;313:478-80

[10] Reynolds, L., Botha, D. (2006) Anticipatory Grief: Its nature, impact and reasons for contradictory findings, Counselling, Psychotherapy and Health, 2(2), 15-26, July 2006

[11] Aleksandra Korzeniewska-Eksterowicz, Łukasz Przysło, Bogna Kędzierska, Małgorzata Stolarska, and Wojciech Młynarski, “Who Receives Home-Based Perinatal Palliative Care: Experience from Poland,” BioMed Research International, vol. 2013, Article ID 652321, 7 pages, 2013

[12] Закон за гражданската регистрация, чл. 61. (1) Препис-извлечение от акта за смърт представлява разрешение за погребение и се издава безплатно.

[13] НАРЕДБА № 19 от 22 декември 2014 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, чл. 1, ал. 17. „Потенциална жизнеспособност“ е теоретична способност на плода да води извънутробен живот. Плодът се определя като потенциално жизнеспособен, ако отговаря на следните критерии:

а) телесна маса при раждането 800 и повече грама и/или гестационна възраст 26 и повече г.с. – независимо дали плодът е роден жив, или мъртъв;

б) телесна маса при раждането под 800 грама и/или гестационна възраст под 26 г.с. – при условие че плодът е роден жив и е живял поне 3 денонощия.

и ал. 22 „Раждане“ е цялостна (включваща плод и плодни придатъци) експулсия или екстракция на плод, който е потенциално жизнеспособен по критериите, дефинирани в т. 17.

 

0 коментара към “Подарено време: Продължаване на бременността при „несъвместими с живота” диагнози и перинатален хоспис”

Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)