Когато нямаш живо дете…

Published October 3, 2017

Автор: Емили Лонг, психотерапевт

В практиката си срещам много майки, загубили единственото си дете по време на бременност или в ранна детска възраст. Те идват при мен, борейки се със своята скръб и с чувството на изолация. Някои от тях водят борба и с безплодието и перспективата никога да не станат майки на живи деца.

Много от тези майки са били при няколко терапевта или в групи за подкрепа, но търсенето им на адекватна подкрепа продължава. Те разказват, че се чувстват като аутсайдери в групите за подкрепа, където другите жени говорят за своите живи деца или са бременни отново след преживяна загуба. Споделят, че се мъчат да намерят терапевт, който истински разбира какво е да бъдеш майка без живи деца.

Отново и отново, тези майки споделят чувството за невидимост и изолация, силната скръб от липсата на деца, които да запълнят празнотата на прегръдките им. Повече от всичко те искат някой да признае болката от загубата им.

Осъзнаването на опита да бъдеш майка без живи деца е от жизненоважно значение за подкрепата на тези жени. Ето някои неща, които терапевтите трябва да вземат под внимание, когато подкрепят тези майки.

Няма гаранция за „дете на дъгата“ *
Обичайно е в света на преживелите загуба при бременност да се чуят разговори за “бебета на дъгата” (бебета, родени след загуба). Често се предполага, че майките, които са преживели загуба, ще продължат напред и ще имат такова дете. Много от групите за подкрепа провеждат дискусии за майките, които отчаяно се опитват отново да забременеят.

Наричам идеята, че друго бебе ще излекува скръбта на тези жени, “мит за спасението”. Дори ако една майка има дете след преживяната загуба, то няма да замести бебето, което е загубила, или да излекува скръбта ѝ.

Но по-важното е, че не всички майки, преживели загуба, получават възможност да имат друго дете. Много майки се опитват да се справят с мисълта, че са физически или емоционално неспособни да имат друго дете. Други се опитват с години и се борят с безплодието. За мнозина бебето, което са загубили, е било “бебе-чудо” след години на предполагаемо безплодие и опити. Някои приемат, че никога няма да забременеят отново и са в списъците на чакащите за осиновяване в продължение на години.

Не всяка майка, чието дете е мъртвородено или която е преживяла спонтанен аборт, ще има друго дете. Предположението, че това е възможно, може да бъде пагубно за емоционалното здраве на тези майки.

Много от тези жени имат нужда от препотвърждаване на това, че те са наистина майки

Много от майките, които са загубили единственото си дете, се измъчват от мисълта дали им е “разрешено” да претендират за титлата майка. Тяхната идея за това какво означава да бъдеш майка е внезапно и неочаквано променена. Да бъдат в състояние да претендират за отъждествяване с ролята на майка, въпреки че децата им не са оцелели, може да бъде много полезна част от лечебния процес.

Важно е да се работи с тези жени за предефиниране на това какво означават “майка” и “майчинство” сега, когато бебето им вече не е физически тук. Какви са материалните и нематериалните начини да продължат бъдат майки на своите деца?

Ранната загуба не означава по-незначителна загуба

Твърде често, когато майка изгуби бебето си в ранната бременността или има извънматочна бременност, преживяването на загубата се омаловажава. Много жени, чиито бебета са починали през първия триместър, често чувстват, че скръбта им е отхвърлена или обезсилена от изявления като: “Случило се е толкова рано”, “Вие още не сте го осъзнавали” или “Тъкмо беше разбрала, че си бременна, така че се опитвай да не се разстройваш прекалено.“

И все пак, за много жени любовта и привързаността се появяват в момента, в който разберат, че са бременни. За други привързаността и любовта се формират много преди да настъпи бременността, през годините в опити да забременеят, да лекуват безплодието или да планират да станат майка.

Дълбочината на любовта не е функция на времето.

На въпросите за децата може да бъде трудно да се даде отговор

Много от въпросниците и първоначалните сеанси за всеки вид терапевтично или психиатрично здравно обслужване включват въпроса “Имате ли деца?” Или “Колко деца имате?”. За тези, които не са загубили дете, това вероятно изглежда като обикновен и ясен въпрос. За тези, които са загубили едно или повече деца, това често не е толкова просто. Веднага възниква вътрешно колебание и се появяват въпроси:

Да отговоря ли с “да” и да обяснявам?

Ако отговоря с “да”, какво ще стане, ако ме питат на колко години е? Имам ли силата да преживея случилото се отново?

Може би просто трябва да кажа “не”, но винаги чувствам такава вина, когато го направя.

Каква ще бъде неговата/нейната реакция, ако кажа, че имам дете, но то е мъртво?

Искам да призная за детето си, но не искам да се справям с неудобството и неловкото мълчание. Мразя този въпрос!

От терапевтична гледна точка не знам да има добро решение за проблемите, свързани с болката, и въпросите, пораждащи несигурност, като гореизброените. Все пак, задаването на въпроси поотделно за живите и за починалите деца може да направи ситуацията по-удобна за майките и да им помогне да се чувстват по-приети.

Нищо, което терапевтите кажат или направят, няма напълно да отнеме мъката и болката, която жената чувства след смъртта на дете. Не можем да поправим болката от липсата на живо дете, което да бъде прегръщано, възпитавано и обичано. Като професионалисти и състрадателни човешки същества обаче, можем да бъдем по-разбиращи и съчувстващи на ситуацията да бъдеш майка без живо дете. Оказването на подкрепа без осъждане или предположения може да даде добри резултати при изцелението не само на тези майки, но и на всеки, който страда.

* (бел. ред.) Дете на дъгата (Rainbow baby) е дете, родено след загуба, което съчетава в себе си сълзите на скръбта и яркото слънце на радостта.

Превод: Елица Спасова

0 коментара към “Когато нямаш живо дете…”

Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)