Как да помогнем на другите деца в семейството, когато бебето почине

Published January 24, 2017

Написването на този текст ми отне 4 години. Не знам защо беше толкова мъчително… Очевидно не е било въпрос на време, защото тази сутрин го написах на един дъх, за два-три часа… Явно е имал просто нужда да престои в онова пространство, в което се намират нещата… душите? преди да се родят.

Текстът е замислен като част от една илюстрована детска книжка, която искаме да издадем до края на годината. Целта ѝ е да улесни децата и родителите да осмислят заедно и да говорят по най-добрия възможен начин за травматичната загуба на очакваното дете, братче, сестриче и съпровождащите я сложни емоции и събития.

Илюстратор е моята отзивчива и чувствителна приятелка Весела Кучева.

Как да помогнете на децата си

Децата също имат нужда да осмислят загубата за себе си и да я интегрират сред останалите събития във все още не много богатия си житейски опит. Разбира се, няма „рецепта” за поднасяне на такава информация, нито можете да предвидите напълно как ще реагира детето ви сега или по-късно. Децата, които са по-малки в момента на загубата, с времето променят отношението си към починалото братче или сестриче и дори може да преминат през  „закъснял” траурен процес много години по-късно, когато осъзнаят какво тази загуба означава лично за тях, какво място заема липсата на точно това дете в живота им.

Въпреки това ще опитаме да ви дадем някои основни насоки, които да модифицирате според конкретната ситуация и възрастта на детето.

Разбираемо е, че родителите изразяват радостта си от очакването на нов член на семейството, но също така е важно ясно да комуникират любовта си към вече родените деца. Трябва да знаете, че децата често изпитват амбивалентни чувства към появата на ново братче или сестриче. Това означава, че ревността може да присъства наред с радостта, както и подсъзнателно желание бебето да изчезне, за да не отнема от чувствата, времето и вниманието на родителите към вече родените деца. Тези чувства са най-силни в първото дете при появата на второто, тъй като най-тежко се нарушава съществуващата до този момент семейна динамика. Разбира се, не всички деца са открито враждебни към очакваното бебе нито преди, нито след раждането му, но мотивът за загубата на живота такъв, какъвто е бил до момента, дори и незабележимо често присъства.

Това обяснява защо при загуба на бебето не е необичайно децата да изпитват силни чувства за вина. Малките деца вярват, че могат да случват неща с мислите си. Ако някога дори тайно са си пожелали бебето да не се ражда, смъртта му може да предизвика усещането, че те са я предизвикали. (И обратното – някои деца вярват, че ако достатъчно силно го желаят, бебето ще се „върне”.) Ние като възрастни можем да разберем това и да проявим емпатия, защото често също се измъчваме от чувство за вина и се питаме дали с нашите мисли или действия не сме допринесли за загубата. Всички се нуждаем от ясна информация и утеха. Особено на децата трябва често и ясно да обясняваме, че никой не носи вина за случилото се.

Важно е да бъдем много внимателни, когато съобщаваме на децата, че се е случило нещо лошо.  Вероятно тази информация и начинът, по който е поднесена, ще се запечатат в съзнанието им завинаги. Децата усещат интуитивно, че „нещо не е наред” дори преди да сме го изговорили пред себе си. Ако присъстват на прегледа в лекарския кабинет, те ще усетят напрежението  още преди лекарят Ви да съобщи лошите новини, и ще го покажат, като станат неспокойни или внезапно поискат да са много близо до вас. Ако не са присъствали, когато сте научили, че бебето ви е болно или починало, при срещата ви те веднага ще доловят промяната в настроението ви. Колкото по-дълго ги оставите в неведение, толкова по-силна ще стане тяхната тревожност, тъй като когато ни липсва ясна информация, ние я заместваме с фантазни обяснения. А детските фантазии обикновено са много по-плашещи от реалността и може да породят неразбираеми за нас ирационални страхове и убеждения, на които не можем да противодействаме, тъй като децата нямат речниковия и емоционалния запас, за да ги вербализират. Понякога такива подсъзнателни страхове и убеждения „излизат на повърхността” години и десетилетия по-късно при психотерапевтична работа. Също така има нужда да уверите детето, че макар да сте разстроени, то няма да бъде изоставено и винаги ще има кой да се погрижи за него и нуждите му.

Вероятно изкушението да изолирате детето от случващото се е голямо, но на практика това е невъзможно, тъй като траурният процес е продължителен. В зависимост от възрастта си детето може би за пръв път ще е разделено от майката по време на болничния ѝ престой и може да фантазира, че тя е „изчезнала” завинаги. Препръчително е да го заведете на посещение в болницата, за да се увери, че майка му все още съществува и се радва да го види. На децата често е необходимо много малко, за да възвърнат чувството си за нормалност. По време на болничния ми престой голямата ни дъщеря обичаше да се вози нагоре-надолу с болничното легло и да яде болничния обяд. Години по-късно все още си спомняше за това, когато говорехме за „времето, когато мама беше в болница и бебето умря”.

В известен смисъл нероденото бебе е абстрактно за всички, освен за своите родители. Абстрактно е и за своите по-големи братчета и сестричета. У нас все още не е прието да виждаме мъртвото бебе и да прекарваме време с него, да го разглеждаме, да го опознаваме, да го къпем, обличаме и снимаме, въпреки че психолозите препоръчват тези ритуали като част от сбогуването и „добро” начало на траурния процес. Можете да обмислите дали да не позволите на вашето дете да види бебето. Това ще му помогне да разбере случващото се, да го категоризира в съзнанието си, ще го направи „истинско”. Въпреки че може би звучи нелогично, неизвестното плаши повече от известното. Децата не са натоварени с нашите разбирания за смърт и загуба, затова приемат тези събития много по-естествено като част от живота. Не е необичайно за тях в един момент да плачат, а в следващия да се задълбочат в игрите си, сякаш нищо не се е случило. Това не означава, че са „преодолели” скръбта си, а по-скоро, че имат „вградени” психични защити, които им позволяват да поемат само толкова, колкото могат да понесат в даден момент.

Дайте избор на децата си, доколкото това е възможно. Ако те искат да видят мъртвото бебе, отделете време да им обясните какво да очакват, как ще изглежда, че няма да е топло като жив човек, няма да плаче и може да изглежда като кукла. Ако те не искат това, намерете други начини да ги включите в траурния процес на семейството – например да изберат играчка, която да сложите при бебето за погребението или кремацията, да му нарисуват картина или да му напишат писмо с ваша помощ.

С процеса на израстване тяхното разбиране за загубата ще се задълбочава и може с времето те да задават все по-сложни въпроси за починалото бебе, за да интегрират новата информация в разбирането си за смъртта, което израства заедно с тях.

Възможно е въпросите им често да се повтарят, просто защото не са разбрали какво се случва, и различните отговори им помагат да задълбочат разбирането си. Необходимо е като възрастни да ги „посрещнем” на тяхното ниво на осъзнаване. Това означава, че отговорите ни трябва да да са ясно формулирани. Ако вие разбирате причината за загубата, трябва да намерите най-простия начин да обясните на децата си. Колкото повече информация успеете да споделите по този начин, толкова по-спокойни ще бъдат те. Например можем да кажем, че бебето е било прекалено малко или прекалено болно, за да живее. Ние всички се нуждаем от разбиране, за да се задействат оздравителните процеси на психиката.

Ако детето ви за пръв път се среща за смъртта, трябва да започнете с обяснение за това какво е „смърт”. Малките деца често мислят, че тя е нещо обратимо, като сън, от който мъртвите в един момент се събуждат или което може да бъде поправено и излекувано. Веднъж, виждайки мъртва котка на улицата, голямата ми дъщеря каза, че „докторът ще ѝ даде едно лекарство и тя пак ще се съживи”. След загубата понякога питаше „Мамо, нашето бебе кога ще събуди?”, „Къде е Мери (сестра ѝ) сега?”, „Ще дойде ли да си играем?”. Задачата да обясним необратимостта на този факт е двойно трудна, когато сме изправени пред собствените си чувства на скръб и загуба.

Важно е да назоваваме нещата с истинските им имена – смърт, мъртъв, умрял – и да не създаваме илюзорни представи. Независимо дали говорим за починало бебе или възрастен човек, ние имаме нужда да поддържаме връзката си с него жива и актуална. Не можем просто да го изтрием, сякаш не е съществувал. Никой и не би очаквал това от нас, ако става дума за роднина или приятел, човек, когото сме познавали дълго и с когото имаме обща история. Парадоксално, когато става дума за бебе, което никой освен нас не е „познавал”, това очакване обаче е много силно. Да продължим живота си, сякаш нищо не се е случило и „да си направим друго” дете. Това, разбира се, е невъзможно, защото децата, макар и неродени, не са автомобилни части, и не са взаимозаменяеми. И въпреки че вероятно ще имаме други деца, ние скърбим по точно това дете и възможното, но безвъзвратно изгубено бъдеще с него.

Ако кажем на децата си, че бебето е станало „звездичка на небето” или им представим друга романтична идея (защото това успокоява и нас и ни привързва към външен обект, който да заеме мястото на починалото дете), рано или късно ще се наложи да обясним, че това е просто представа, която хората си изграждат, защото имат нужда да насочват любовта и чувствата си към конкетен обект.

Малките деца ще бъдат по-разстроени от вашите чувства и от усещането за нарушаване на нормалния ход на живота, отколкото от самата загуба. Затова е добре да направите усилие да поддържате ежедневието в нормалното му русло, колкото и тежко да е това за вас самите. Те страдат също така от загубата на пълноценното ви внимание, което в голяма степен ще е насочено навътре или към починалото бебе. Ако вашите близки питат с какво могат да ви бъдат полезни, помолете ги да поемат част от грижата за другите деца, без обаче да им я делегирате напълно. Близък до вас човек, с когото децата са свикнали, може например да ги изведе на разходка, на кино или да им организира други забавления, които от една страна ще ги зарадват, а от друга ще дадат и на вас малко време и пространство да се посветите на скръбта си, за да можете после отново да поемете родителските си функции.

От друга страна не се препоръчва детето да бъде изолирано повече от обичайното при роднини, дори те да са неговите баба и дядо. Добре е да има свой живот – ако е посещавало детска градина или училище, допълнителни занимания, спорт – да не се нарушава този нормален ритъм на ежедневието, но да остане в семейството. В този контекст е важно възрастен от семейството да съобщи за загубата на хората, с които детето обичайно контактува, тъй като то може да повдигне темата и да получи объркани или враждебни реакции от другите деца, ако възрастните не са подготвени и не успеят да овладеят ситуацията.

Обяснете на децата си, че е нормално да сте тъжни и че може да ви виждат да плачете, но причината за това не е в тях и чувствата ви към тях са непроменени. Ако вие приемате нормално различните си емоционални състояния, те ще са много по-малко смущаващи и за тях. Не странете от физическа близост, четете книги и играйте ролеви игри, които ще им помогнат да изразяват и насочват навън чувствата и преживяванията си. Често, наблюдавайки как децата ни играят, можем да си направим важни изводи за това къде се намират в процеса на психологическа обработка на случващото се. Това важи и за всички други сфери и значими житейски промени.

Бъдете внимателни да не търсите емоционална подкрепа у по-голямото дете, а само да предлагате такава. Намерете други възрастни, с които да споделяте емоциите и спомените си. Детето трябва да участва само в степента, в която то самото „подава” емоционален отговор на случващото се.

Децата обичат ритуали. Изградете семейни ритуали, с които да включите починалото бебе в живота на семейството. Това може да бъде отбелязване на рождения му ден по някакъв специален начин – с балони, пътешествие, като засадите дърво, запалите свещ, рисувате рисунки за бебето или му напишете писмо или книжка, или като отделите време да разгледате спомените, които пазите от бебето – (ехографски) снимки, отпечатъци от крачетата и ръчичките му, кичур косичка, картичките, които сте получили от близките си по повод раждането (и смъртта му)… така, както отбелязваме и празниците на живите… Разбира се, тези моменти са изпълнени със смесени чувства – на голяма тъга и голяма любов едновременно – но колкото повече време отминава, толкова по-лесни ще бъдат за понасяни. Така или иначе, чувствата рядко съществуват в чист дестилиран вид.

И въпреки че идеята за друго дете може да ви занимава активно, това може да е последното нещо, за коетод етето ви иска да чува в този момент. Страховете, които неизбежно ще ви навестяват, ще бъдат и негови страхове. По време на следващата ни бременност, нашата дъщеря често питаше дали и това бебе ще умре като Мери. Тъй като се наложи бебето да постои в неонатологичното отделение след раждането, тя не се успокои, докато не ѝ позволиха да го види и да се увери, че то наистина съществува и е живо. За да съм искрена, трябва да призная, че подобни бяха и моите чувства – успях да се успокоя и да се зарадвам едва, когато поех бебето в прегръдките си.

За моментите непосредствено след загубата най-важно е детето ви да е уверено, че вие все още сте семейство, че се обичате, че животът продължава и можете да бъдете щастливи заедно.

- Бояна Петкова

Свали оттук.

Ако този текст беше поелзен за Вас, прочетете и статията Скръбта на сиблингите при перинатална загуба.

0 коментара към “Как да помогнем на другите деца в семейството, когато бебето почине”

Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)