Отново е 13. юни

Published June 13, 2014

Днес, по случай втория Ден на перинаталната загуба, публикувам текст от списание Жената Днес 12/2013. Писан е по повод на изложбата “1300 грама” на авторката Веселина Николаева и в подкрепа на искането ни да се легализира кремацията или погребението на мъртвородените бебета в България. Пак днес, точно две години след първоначалния старт на кампанията, отново сме в изходна позиция…

 

1300 грама

 

“Антропологически погледнато, човекът се е отделил от маймуните, когато е започнал да погребва своите мъртви.”

Това ми каза приятелката ми Зорница два месеца след като дъщеря ни Мерием се роди мъртва.

По това време аз вече трескаво търсех начини да променя правната уредба на Република България така, че родителите на мъртвородените бебета да могат да погребват или кремират децата си. Защото в момента това е невъзможно. Бебета, които се раждат мъртви, или са живели твърде кратко, за да придобият граждански статут, се изгарят на екарисаж заедно с останалите болнични отпадъци – биологичен боклук

Опасни отпадъци. Не знам дали реално можете да си представите какво представляват, но ми се струва важно да придобием образ отвъд думите, за да установим дали на някакво инсктинктивно, примитивно ниво сме окей това да се случва. Макар и на някой друг. Макар и с децата на другите.

Та, болничните отпадъци са напоени с кръв марли, употребявани памперси, резецирани оперативно черва, тумори и… бебета…

Не си спомням добре как изглеждаше дъщеря ми, когато се роди. Въпреки че поисках да я видя и да я подържа. Не я снимах, поне с телефона си, защото ме беше страх от реакцията на акушерката. Нея вероятно я е било страх от моите. Така си останах без спомен за бебето, без образ. Помня само лющещата й се кожа с керемиден цвят и малката й ръчичка. Баща й така и не я видя.

Мери, която пред закона е боклук, обичаше музика. Джаз и класическа. В краткото време, което имахме заедно, само това успях да науча за нея. Често се питам, щеше ли да е къдрава като сестра си, със смешния камбест нос на баща ми и скритата в ъгълчетата на устните, леко ехидна усмивка на баща си…

…много години по-рано, когато бях студентка по медицина в Германия, в клиниката, в която се обучавах по акушерство и гинекология, се роди бебенце с тежък генетичен дефект, който се разглежда от медицината като „несъвместим с живота”. Бебето се роди по решение на родителите в 21-а седмица от бременността. Тук наричаме това „аборт по медицински показания”. Това бебе тежеше 300 грама и беше циклопче, имаше само едно око по средата на челото, там, където някои хора вярват, че е „третото ни око”… това за вглеждане отвъд и навътре…

След раждането акушерките го измиха, претеглиха, завиха го и го поставиха в малка кошничка. След това го снимаха и го отнесоха при родителите, които бяха пожелали да прекарат известно време насаме с детето си.

На нас обясниха, че винаги снимат всички починали бебета и пазят снимките в архива на болницата до 5 години, дори ако родителите отказват да видят детето си непосредствено след раждането. Казаха ни, че 80% от тези родители се свързват с тях в месеците след раждането и искат да получат снимките на своето бебе. Това има няколко причини – първо, тези снимки са едно от малкото веществени доказателства, че тяхното бебе наистина е съществувало, че е живяло и че загубата и скръбта им са реални, легитимни. Второ, това, което можеш да си представиш в главата си почти винаги е в пъти по-страшно от действителността. Тези снимки потвърждават, че бебето им е било човешко същество, а не гротескна „грешка на природата”.

Две години по-рано първото нещо, което видях, когато отидох на стаж в родилна зала в българска болница, бяха две мъртви бебета в кашон на пода…Така темата за това какво се случва с едно семейство, когато бебето им почине преди още да се роди, активирана от контраста на видяното, остана с мен. Знаех, че „някой” трябва да „направи нещо”. Не подозирах, че този някой ще съм аз. В този смисъл, може би все пак има някакъв тайнствен Вселенски закон, който ни движи…

Малко след онзи разговор се свързах с Яна Бюрер-Тавание, директор “Кампании и комуникации” в Българския хелзинкски комитет. Честно казано, нямах големи очаквания. Познавах Яна задочно и знаех, че се занимава с “големи” неща. Не предполагах, че може да се развълнува от 600 мъртви бебета годишно. Не очаквах, че за кратко време тя ще стане “моята Яна”, с която ще имаме обща битка, ще споделяме успехи и разочарования, и много повече.

Заедно организираме кампанията “Децата ни не са биологичен отпадък”, която стартира на 13. юни 2012 год. с протест пред Министерството на здравеопазването, а през 2013 година обявихме 13. юни за Ден на перинаталната загуба.

Изложбата на Веселина Николаева “1300 грама” е част от кампанията. 1300 грама е средното тегло на бебетата, чиито родители бяха достатъчно смели да застанат пред обектива й.

Това, което е осезаемо във фотографиите от изложбата е… липсата. Това, което го няма. Доказателството, че тези хора са родители, и техните деца са съществували. Това доказателство не съществува под никаква форма, освен в няколко изоставени играчки и болнични гривнички, имащи значение само за хората, които са ги избирали и докосвали.

 

Има много празно в снимките.

Или, както написа моят приятел Марин Бодаков за откриването на изложбата: “Първият път, когато отворих файла с фотографиите, просто се разревах. И това е най-кратката рецензия…
Тези от нас, които имат деца, знаят колко тихо става, когато детето ни излезе от стаята, от къщата. Аз обаче не знам колко тихо става, когато детето ми, родено или още не, излезе от живота. Аз не знам. Но знам, че моето дете не е биологичен отпадък – и има правото на своя гроб… И се чудя как изобщо такова самопонятно твърдение може да бъде оспорвано.

Но е факт. Факт е, че милион и половина години след появата на Homo erectus ние все още се борим за своето очовечаване.

 

3 коментара към “Отново е 13. юни”

  1. Михаела June 16, 2014

    Как искам да не исках да чета и плача, как искам никога да не знаех, че това се случва, не исках да разбирам, че сме говеда дето и децата си не оценяват……. та аз я имах и я чувствах и я хвалкех, и й се сърдех че ме рита, и й се смееех и й пеех ……. а те я изгориха, и ме убедиха, че не трябва да я искам и да я виждам!!!! Проклети, прости хора!

    • Yana July 31, 2014

      Много съжалявам за това, Михаела. Аз ного искам всички родители поне да знаят, че имат възможност да видят децата си и да се сбогуват с тях – дали ще изберат да го направят, не мога да повлияя, но аз съм дълбоко убедена, че е по-добре така… Много, много сжалявам, ние ще продължаваме, докато не постигнем промяна не само на закона, но и на болничните практики.

  2. Михаела June 17, 2014

    О неродено, малко мое сърчице
    Останало в пространството и чака моето дете
    Дано си с топлина и обич обградена,
    Така както ако бе при нас Малена
    Във всемира знам че има светлина
    И много обич за нашите неродени деца


Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)