13. юни – Ден на перинаталната загуба

Published June 13, 2015

Как да подкрепим родители, преживяващи перинатална загуба

Днес отбелязваме третия Ден на перинаталната загуба в България. И тъй като тази година не успях да организирам  специално събитие, реших да отбележим деня на няколко пъти през идната седмица с различни по-малки мероприятия. Така например можете да ни слушате във вторник, 16.06. от 10.30 по радио Хоризонт. Темата на разговора ще бъде как можем да помогнем на родители, преживяващи загуба. Ще обърнем специално внимание на групата за емоционална подкрепа и взаимопомощ, която вече втора година се събира в София с безценната помощ на Елена Кръстева, семеен терапевт, и ПИСЕЛ – Психотерапевтичен институт за социална екология на личността.

В тази връзка (с нейно позволение и благодарност) споделям разказа на Р. – майка, участваща в действащата в момента група, за това по какъв начин срещите ѝ помагат да интегрира загубата в живота си.

Първите седмици, след като Н. почина, след цял прекаран месец в болницата в страдание на апарати, аз бях изпаднала в дълбока депресия и не можех да общувам с никого. Стоях на едно място и гледах в една точка по цял ден. Дълбоката празнота и болка ме беше обхванала до степен, в която чувствах, че изпадам в паника, че никога няма да успея да се справя с тази загуба. Дори и го повтарях често, аз не мога да се справя, не знам как ще го преодолея.
Виждайки притеснението на близките си, реших да потърся помощ и стигнах до тази група за взаимопомощ, организирана от фондацията. През следващите 3 месеца, в групата, водена от двама психолози, в която участват жени с подобна съдба, успях да погледна нещата от друг ъгъл и да усетя подкрепата от хора, преминали през същото. Възходите и паденията в мисленето ми се редуваха, но след обсъждането, всяка седмица,
  на всичко, което ме притесняваше, нещата ставаха изяснени и знаех над какво да работя. В началото се бях хванала като удавник за сламка за тази група, защото имах силната нужда някой да ме избави от обхваналото ме чувство на пълно отчаяние. После започнах да приемам темата за седмицата като нещо, над което трябва да мисля до другата седмица и така мислите ми не се лутаха, а се фиксираха над изчистването на определен момент, защото иначе бяха като заплетено кълбо, нито можех да задам началото, нито края.
В момента, в който си наложих да изчиствам определен момент от хаоса в главата си, осъзнах, че вече имам време да се занимавам и с други неща. Първо започнах с малките, а после вече с по-големи.

Искам да благодаря изключително много на всички в групата. Без помощта, подкрепата и разбирането, което ми дадоха всички, не мисля, че щях да мога да продължа нормално да живея.

Често чуваме, че родителите трябва да „преодолеят” загубата или да „гледат напред”. Понякога се предлагат бързи решения, като „да си направят” друго бебе. Рядко си даваме сметка, че да загубиш бебето си не е като да загубиш портфейла си, и в общината да ти издадат нова лична карта. Липсва обществено разбиране за това, че травмите трябва да бъдат интегрирани в общия житейски път на личността, за да може тя да е цялостна, макар и носеща белези от стари рани. Всички преживяваме травми, неизбежно е. Не травмите осакатяват човека, а смитането им под килима или затварянето им в килера, където те заживяват свой собствен психичен живот и безконтролно набират сила, за да управляват като сиви кардинали.

Крайно време е като общество да извадим на светло травмата от загубата на бебе, защото само така тя може да бъде лекувана, и да се превърне в белег, вместо в пропаст. И ако смятате, че това е нещо, което не ви засяга, защото се случва само на „другите” – едни хора с лош късмет или кофти карма, то статистиката ще ви опровергае.

25% или 1 на всеки 4 бременности завършва с аборт в ранните седмици на бременността.

1 на всеки 125 бременности завършва със смърт на бебето в период, в който то е вече потенциално жизнесопособно, преди, по време на или в първите дни след раждането.

Това прави около 600 семейства годишно в България, които преживяват загубата на член от семейството, който вече има име, отредено място в семейството, отношения с родителите си, и дори собствени вещи.

А още близо 20 000 семейства преживяват ранната загуба, която също не може да бъде отмахната с лека ръка, защото заедно с „плода” или „ембриона”, както (само-)защитно го нарича медицината, си отиват мечтите, желанията и плановете – отива си бъдещето.

И така, ако не се случва на вас, вероятно ще бъдете шокирани да разберете, че се случва на вашите близки и приятели. Необходимо е да потърсим само 2-3 поколения назад във всяко семейство, за да се сблъскаме със загубата.

Независимо дали говорят за това или не, дали споменават децата си, дали ги причисляват към общия брой на децата в семейството,

повечето родители никога не забравят.

И за да бъде животът им по-малко фрагментарен и по-пълнокръвен, е нужно тази загуба да бъде призната, а чувствата – валидирани. Това означава да не отместваме поглед от суеверие или съжаление, а да можем да кажем:

Виждам те. Твоята болка има значение.

И да можем да посочим пътечка там, където привидно има само безизходица.

Групата за емоционална подкрепа и взаимопомощ се събира в София всяка седмица, и приема текущо нови членове. Групата е безплатна. За участие можете да се свържете с водещата Елена Кръстева: info@elenapsi.com, телефон за контакт: 0885 121 345

0 коментара към “13. юни – Ден на перинаталната загуба”

Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)