Уловени моменти – заснемане на перинаталната загуба

Published January 8, 2013

Тексът се публикува с изричното съгласие на автора Todd Hochberg, но без разрешение от списанието The Lancet, в което първоначално е публикуван, тъй като въпреки неколкократни запитвания не получихме отговор.

Снимките са отстранени по молба на автора и фотографа Тод Хохберг, тъй като не е взето разрешение за публикуването им от родителите. Ако искате да видите работата му, моля посетете сайта.

Превод: Нели Караиванова

Уловени моменти – заснемане на перинаталната загуба

През 2009 г. бях помолен от Норвежкия медицински университет Файнберг да изложа свои фотографии, заснети с родители, преживели перинатална загуба – смъртта на бебе. Докато траеше изложбата, получих имейл от д-р Илайза Мийд, местен акушер-гинеколог.

 „По някаква причина, може би защото не съм много „чувствителен” или „емоционален” човек, не очаквах да проявя някаква реакция към вашата изложба. Това направи моето преживяване още по-силно, когато се разплаках. В моята професия на акушер-гинеколог някои животопроменящи преживявания за родителите, като раждането на бебе или „аварийно” цезарово сечение, са донякъде рутина. Не, че ги приемаме за даденост, но просто това са нещата, което правим всеки ден и всяка нощ. Поради тази причина не сме емоционално погълнати, и вероятно нямаше да можем да функционираме дълго време, ако бяхме. С това не искам да подценявам съкрушителните чувства, които изпитвам всеки път, когато диагностицирам интраутеринна смърт близо до термина или виждам бликващите сълзи на пациентка, чийто води са изтекли около 20-та гестационна седмица. Въпреки това аз разполагам подсъзнателно с безопасен изход – в буквален и преносен смисъл. Мога да се скрия зад „медикализацията” на всяко изживяване. Например: „Сега ще поставим питоцин и ще изчакаме да започнат контракциите. Искаме да се чувствате комфортно. Можете да получите епидурална упойка, когато пожелаете”.

Има едно изображение [от вашата изложба], което си спомням толкова ярко, на преждевременно родени фетуси, вероятно 18-19 седмица. Мога да си припомня няколко преждевременни раждания, на които съм присъствала. „Предаването” от екипа, когато застъпваме на смяна, често звучи по следния начин: „Тя започна раждане в 18-тата седмица, ще приложим стимулиране, сега се чувства добре с епидуралната, получила е 3 дози цитотек… СЛЕДВАЩИЯТ пациент.” Стоях и наблюдавах тази снимка известно време и си представях как отрязвам тънката колкото връзка за обувка пъпни връв на тези малки, подобни на извънземни, създания, и ги покривам с кърпи. Някои пациенти биха пожелали да подържат плода незабавно, други биха желали да изчакат, докато бъде почистен, а трети изобщо не биха го взели в ръце. За мен те винаги бяха фетуси. Това изображение ги трансформира в бебета. Дори толкова рано, дори без нокти на пръстите и с лъщяща прозрачна кожа, без телесна мазнина, те са бебета, които съществуват. Те са съществували за родителите си в продължение на месеци, в продължение на цялата бременност, и загубата е толкова, толкова дълбока.”

Започнах да заснемам опечалени семейства преди около 14 години. Към онзи момент бях с 12 годишен опит в медицинската фотография в голяма университетска болница и се срещах с пациенти в различни стадии на болестта. Дори като новак в тази работа, аз разглеждах пациентите и техните семейства като индивиди, а не просто като форми в пространството, което беше част от предишната ми работа с уличната фотография. Моите болнични фотографии започнаха да разкриват дълбока интимност и освен това да улавят взаимоотношенията между пациенти и професионалисти в системата на здравеопазването – лекари, сестри, терапевти, социални работници и други. След 6 години почувствах, че съм фотографирал повечето обекти и сценарии в болничната среда, с изключение на два: раждане и смърт. За мен и двете изживявания са неразделна част от нашето земно съществуване и са най-мистериозните, чудотворни и свещени житейски събития. С помощта на една сестра от акушер-гинекологията аз потърсих и си осигурих възможност да заснемам раждания.

Няколко години по-късно, през 1996 г., преживях обединяването на мисли и действия, които на пръв поглед изглеждаха несвързани помежду си. Моят собствен живот бе разкъсан от загуба, аз търсех повече смисъл в работата си и започнах да събирам антични фотографии – дагеротипи, амбротипи, феротипи и хартиени разпечатки от 19-ти век. В тези изображения и в няколкото публикувани книги за викторианската мемориална пост-мортем фотография, аз открих множество портрети, направени след настъпване на смъртта. Преди възникването на съвременната медицина и развитието на погребалната индустрия в САЩ, смъртта и ритуалите свързани с нея често са били извършвани у дома. Мемориалните изображения се бяха превърнали в традиция, запечатваща образа на умрелия или умиращия, за да бъде запомнен. Старинните фотографии на деца и бебета с техните родители бяха особено емоционално наситени. 150 години след като са били направени, аз все още можех да усетя тъгата на родителите. Запитах се дали е възможно да се прави пост-мортем фотография днес. Обърнах се към един свещеник, за когото знаех, че се занимава със случаи на перинатална смърт в болницата. Когато прекрачих прага на неонатологичното отделение с първото си семейство и тяхното умиращо бебе, почувствах същия трепет, както в първия си ден в операционната зала. Бях неспокоен, несигурен как да действам и какво ще се случи. Прекарах по-малко от час с това семейство, но изживяването промени живота ми. Бях подготвен да направя послесмъртен мемориален портрет във викториански стил, но вместо това станах свидетел на разгръщането на една история, която изискваше много по-нюансиран подход.

В съвременната ни култура, претоварена с информация, фотографията заема позиция с висока важност и влияние. В личния си живот ние я използваме, за да запаметяваме както силно значими, така и съвсем обикновени моменти. Фотографиите, като разказвачи, изграждат и предават в наследство нашата семейна история. Когато едно бебе почине, естественият ред на тази история се обърква чрез ужасен разпад на базисните ни житейски предпоставки. Независимо дали загубят бебето си рано или късно в хода на бременността, или малко след раждането, родителите имат силна емоционална връзка с него, изграждана по време на многото месеци на бременност или дори преди това в дълго таени надежди и мечти, но притежават твърде малко на брой реални спомени, които да потвърдят съществуването на това дете и неговата значимост след смъртта. Родителите често се чувстват дезориентирани, докато се опитват да се справят със скръбта, да интегрират загубата и да изградят отново живота си. Роднини, приятели и членове на общността също изпитват затруднения относно това как да предложат подкрепа, а някои от тях не успяват да проумеят дълбочината на преживяването. Освен това, докато родителите преминават през скръбта, те понякога изпитват затруднение да се потопят в спомените и чувствата, напомнящи им за краткото време, прекарано с тяхното бебе. В срещата с тези предизвикателства моите фотографии служат като нежна връзка към тези спомени и чувства; предлагат илюстрован разказ за родителите и тези, с които те изберат да го споделят; помагат в процеса на тъгуване и изцеление; и разкриват съкровището, което се крие в нещастието.

Предпочитаният от мен документален подход отразява разгръщащото се преживяване в опит да го направи осезаемо, но без да го нарушава. Фотографиите се правят без електронна светкавица и не са режисирани, за тях не се позира. Когато се срещнем по-късно, за да ги разгледаме, родителите често казват, че са усещали моето присъствие и подкрепа, но не и присъствието на фотоапарата. Онагледяването на връзките и спойките на любовта е най-важно за родителите. Религиозните и личните ритуали също се документират.

Опитвам се да присъствам съзнателно, да съм с внимателен към всеки момент и да оказвам подкрепа. Докато родителите преживяват това скъпоценно време с детето си, аз ставам свидетел на огромна тъга, дълбока любов, смелост и истина. Помещенията често са препълнени с хора, с членове на семейството и медицински персонал, но аз виждам експанзията на духовно единение, породена от интензитета на връзката помежду им.

Моето навлизане в това свещено място за съвременното общество е начин за постигане на автентичност – камерата, която валидизира живота и загубата, утвърждава родителството и потвърждава смъртта. Тези изображения допринасят за семейната история и наследство. И докато основната ми цел е да служа, да бъда свидетел на случващото се и да правя фотографии, които да са от полза за скърбящото семейство, също така се надявам да достигна до медицинския персонал и други, които може да са имали контакт с това семейство преди, по време на и след загубата. С щедрото разрешение на семействата аз имам възможност да споделям някои от изображенията в презентации, публикации и изложби. Като правя това, аз се надявам да допринасям за промяна на парадигмата на грижите и подкрепата, които оказваме на една дълго пренебрегвана група от скърбящи хора.

Като и други видове документална фотография, аз смятам, че моята работа може да повлияе за социална и културна промяна, като по този начин индиректно подобри състрадателната грижа за бъдещи семейства, преживяващи смъртта на бебе. Още по-важно за мен е това, че моите изображения изглежда предоставят директна терапевтична полза за хората, които са обект на фотографиите. По уникален начин аз получавам обратна връзка от семейства на следващи срещи. Опитвам се да се ангажирам с всички аспекти на моята работа като индивид, фотограф, човек, който се занимава с изкуство и член на обществото. Благодарен съм да бъда част от подкрепата, която родителите получават от медицинските лица в този труден и крехък момент. Независимо че моята работа е неразривно свързана със смъртта, чрез нея се докосвам по живителен начин до нашата обща човешка природа.

Тод Хохберг

todd@toddhochberg.com

www.toddhochberg.com

1 коментар към “Уловени моменти – заснемане на перинаталната загуба”

  1. Еми January 27, 2013

    Яна, познато ми е това усещане по безвъзвратно изгубените мигове (снимки) на един много ценен момент в живота, макар и от друг ъгъл. След раждането на първото ми дете със секцио се чувствах някак ограбена от първите мигове с него и се побърквах и гледах с настървение кадри по телевизията от родилното отделение. След раждането на второто дете (бях с него нон-стоп) нищо подобно не изпитах, явно го нямаше този глад и неудовлетвореност.


Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)