Сбогуване с…

Published June 13, 2014

По желание на присъстващите публикувам “пищова си”, от който четох преди началото на прожекцията днес в Дома на киното.

Здравейте,

 

“Радвам се да ви видя” продължава да ми звучи безкрайно неадекватно като встъпително изречение в този контекст, но… да, радвам се да ви видя. Многобройните ни приятели, разбира се, които отново са направили усилието да дойдат тук тази вечер и да ни подкрепят, макар че сигурно вече за тях това е “стара бира”, но им благодаря за разбирането, че за мен… за нас това е нещо доживот. Защото мъртвото бебе не ти минава като счупен крак. Още повече се радвам да видя тук хора, които не познавам. Някои от вас сигурно имат своите собствени небесни деца, а други са дошли, защото разбират, че човекът не е самотен остров. Че сме по невидими начини взаимосвързани, че това, което ни прави наистина човечни, е умението ни да изграждаме връзки помежду си отвъд баналното. И ако смъртта на бебета за щастие не е универсално преживяване, то по-широките теми за смъртта, загубата и траура са неизбежни за всеки от нас.

Част от причините да организираме този Ден вече трета – на практика – година, предполагам са очевидни. В култура, в която смъртта така или иначе е тема-табу, мисълта, че бебетата могат да умират, ни е непосилна. Тя е нещо, което суеверно отбутваме от себе си, сякаш ако мислим твърде дълго за него, може да ни сполети. И това е разбираемо – смъртта на бебе или дете е най-противоестественото нещо от гледна точка на природния ред. Мисълта за нея ни кара да се чувстваме дълбоко екзистенциално разклатени. На какво можем да се опрем, след като децата могат да умират преди родителите? Следователно да си родител на мъртво бебе е ужасно изолиращо и маргинализиращо преживяване. Внезапно ставаш поне частично невидим, както е невидимо бебето ти. Правим този ден, за да можем да разградим страха от допир с темата и издигнатите стени на изолацията. Според Ървин Ялом, екзистенциален психотерапевт и един от водещите теоретици в областта на груповата психотерапия, един от най-силните терапевтични ефекти, които могат да се постигнат в група, е осъзнаването, че човек не е сам в преживяването си. Затова сме толкова много тук тази вечер. За да могат майките и бащите да се почувстват видени и признати именно като родители.

Има и други причини. Загубата на бебе все още (специално у нас, но не само у нас) се омаловажава. Особено, ако бебето не е живяло, ако не е дишало или е дишало твърде кратко, ако никой, освен медицинския персонал не го е видял, не е валидизирал, потвърдил съществуването му – то сякаш не е било. Следователно скръбта, която като родители изпитваме, изглежда някак неадекватна, сблъсква се с опита за внушение от страна на заобикалящата ни “реалност”, че такова нещо всъщност… няма. Не се е случвало. Ние се страхуваме не само от смъртта като отрицание на живота, но и от самата скръб, от всяко небанално и дискомфортно проявление на чувства и чувствителност. Затова загубата на невидимото и непознато бебе не “тежи” толкова, колкото друга смърт. Лесно ни е да се отвърнем от нея и да не я признаем, както и да насъчаваме родителите да направят същото. Искам да ви кажа защо тежи, защо е валидна. Защото, макар да не знам кога точно групата клетки се превръща в човек, в ума и сърцето на своите родители, бебето е човек от милисекундата, в която научат за бременността. То вече има свой (макар и въображаем) характер, отличителни белези, белези на принадлежност и най-вече то вече е вплетено в историята на семейството и не може повече да бъде направено не-било. И понеже историята на нероденото бебе да е най-вече история в бъдеще време, загубата е всъщност загуба на бъдещето. Не знам дали тези, които не са го преживели, могат да си представят колко опустошително е това. И макар след време да разбираш, че си загубил не цялото бъдеще, а само едно сред многото възможни, загубата все пак е необратима, белязваща. Животът ти никога вече няма да е това, което е можел да бъде, което е щял да бъде. Той отново може да е изпълнен с радост, в него може да има други бебета за щипане, целуване, мирисане и отглеждане, но като теглиш чертата, винаги ще си минус едно.

И траурът на родителите трябва да се признае. Тази дупка, това “минус едно” трябва да стане видимо. Трябва да се сложи нещо, което да маркира празното място. Не всяко празно място в живота ни трябва на всяка цена компулсивно да бъде запълнено. Именно, за да могат тези, които дойдат след мъртвото бебе, да могат необременено да бъдат себе си, а не негови заместители.

Правим този ден, защото е много трудно да си родител на мъртво бебе. Много е трудно да му направиш (а понякога отвоюваш) местопазител в живия, флуиден живот. Много е трудно да се грижиш за него. Изисква специални усилия и специално пространство.

Тази вечер, тук, правим точно това. Отваряме пространство за среща между родителите и техните не-били деца, между тези “отвън” и тези “отвътре” на разграничителната линия, наречена “перинатална смърт”, пространство на досег между битието и небитието. Дано да не звучи патетично.

Всичко това настрана – има и други причини да отбелязваме този ден, 13. юни. Днес се навършват точно две години от началото на Кампанията “Децата ни не са биологичен отпадък”. Когато преди две години пускахме балони пред сградата на Министерството на здравеопазването, не вярвах, че днес – на практика два кабинета по-късно – ще сме в изходна позиция. Вчера излезе съдебното решение на Съда за правата на човека в Страсбург, който по делото Марич срещу Хърватия за изгарянето на бебета като биологичен отпадък единодушно отсъжда срещу Република Хърватия за нарушаване на член 8 от хартата за правата на човека, а именно правото на личен и семеен живот. Вече имаме прецедент. Поне два пъти месечно ме търсят родители с молба да им помогна да погребат или кремират мъртвото си бебенце. На този етап в България няма абсолютно никаква легална или нелегална възможност това да се случи. В някаква степен зависи от доброжеланието на определени хора, но те са избрали да не проявяват такова. Редовно, поне два пъти месечно, аз се чувствам бездънно безпомощна и безполезна. Тези, които ме познават, знаят, че няма да се откажа. Тук сме и заради това, за да съберем сили да започнем… отново.

Искам да кажа само няколко думи за филма, без да му “отнемам” от силата с обясненията си. Много исках да споделя с вас точно този филм, а не някои от възможните художествени интерпретации по темата. Исках да споделя с вас суровата емоция, неретушираната скръб, исках заедно да видим колко пълнокръвен може да бъде животът, когато не отбираме като капризни деца, а еднакво открито посрещаме всичко, което идва по пътя ни. Исках да видим заедно мъртвото тяло на бебето Лейла, защото мисълта за мъртвото тяло в наши дни предизвиква неартикулируем ужас. Защото много от нас не са видели собствените си деца, не са ги докоснали, не са им прошепнали любовта си, и завинаги ще останат с въпроси… Защото за родителя познаването на тялото на детето е ключово. Ние първо опознаваме децата си именно физически, телесно, чрез нашите и техните тела, миризми, чрез откриването на прилики и разлики, чрез сетивата. Исках да видим едно сбогуване като олицетворение на нашите несъстояли се сбогувания. Исках да видим един друг възможен начин на досег със смъртта. Надявам се, че в залата има медицински специалисти, които се сблъскват с родители, преживяващи загуба. Те ще видят един модел на грижа, които не бих могла да предам или преподам с думите си. Знам, че много от вас са преминали през вътрешна битка, за да бъдат тук днес. Искам да ви кажа, че това е един милостив филм, който няма да ни остави увиснали в пространства на сенки и демони, а ще ни преведе оттатък.

Благодаря на Дома на киното, че ни става дом тази вечер. Благодаря на Ванеса Горман, че е направила този филм, и за това, че ни го предостави безвъзмездно. Благодаря на разносвачите на плакати, правячите на субтитри, разпространителите на информация, и отговорниците по организацията. Благодаря ви, че сте дошли, въпреки че сигурно в една юнска вечер има по-лежерни неща за правене. Благодаря ви за доверието.

2 коментара към “Сбогуване с…”