Кенет Дока за скръбта и психотерапията

Published January 27, 2013

С огромно удоволствие публикувам интервюто на Виктор Ялом – психотерапевт, основател и главен редактор на psychotherapy.net (и син на Ървин Ялом) – с Кенет Дока – водещ специалист по въпросите на скръбта и загубите. Всички права върху това интервю са собственост на psychotherapy.net. Публикува се с изричното съгласие на Виктор Ялом. Оригиналният текст може да бъде намерен тук: Kenneth Doka on Grief Counseling and Psychotherapy.

Превод: Бояна Петкова

Кенет Дока за скръбта и психотерапията

От Виктор Ялом

Водещ експерт в психотерапевтичната работа със скръбта обяснява как разбирането на индивидуалния стил на тъгуване е решаващ, за да могат всички терапевти да помогaт на клиентите си да се справят по-добре със загубите в живота.

Дефиниция на скръбта

Виктор Ялом: Да започнем с основните понятия. Какво е скръбта и каква е нейната функция?

Кенет Дока: Мисля, че е важно да се разпознае и отбележи, че скръбта е реакция спрямо някаква загуба. Често смятаме, че е реакция спрямо смъртта на някого. Всъщност това е нормалната човешка реакция при загуба и ние, разбира се, скърбим, когато почине някой, към когото сме привързани, но и тогава, когато загубим всяко нещо, към което сме били сериозно привързани. Със сигурност можем да скърбим при развод, раздяла, при загубата на обект, на който сме отдавали специален смисъл или значение, или на работно място, което е било значимо за нас. Всеки път, когато се привържем и след това преживеем загуба, скръбта е естествената ни реакция. По-рано смятахме, че функцията ѝ е да ни позволи да преминем през процес на откъсване и възобновяване на живота в отсъствието на човека, когото сме загубили. Сега вече не прибягваме към този остарял фройдистки модел. По-скоро наблягаме на това, че хората в действителност не се откъсват.  Те имат продължаваща и променяща се връзка с този човек. Скърбенето е по-скоро процес на адаптация към една съществено изменена, различна връзка отколкото нейното унищожаване или прекъсване.

ВЯ: Защо скръбта подпомага този процес? Защо е необходима?

КД: Не знам. „Необходимост” е странна дума в този контекст. Мисля, че е просто естествената реакция, с която откликваме на тежките загуби в живота си.

ВЯ: Напоследък се пише толкова много за еволюционната психология. Някой дали мисли или изказва хипотези за някаква еволюционна, дарвинова функция на скръбта?

КД: Мисля, че [Джон] Болби твърди, че скръбта произхожда от еволюционното ни желание да се привържем отново. Сигнализираме, че сме нещастни като начин да привлечем внимание и подкрепа и може би да възобновим връзката – помислете си за детето, което се е изгубило в магазина и внезапно започва да плаче. То ще получи помощ и може би дори майка му ще го чуе. Скръбта може и да произлиза от най-основната ни потребност от привързване, но дори и от еволюционна гледна точка, дори и от гледна точка на животното, което губи обекта на своята привързаност, привличането на внимание може да е нож с две остриета.

ВЯ: Пишете, че сме се отдалечили от универсалните фази на скръбта, като например фазите, дефинирани от Кюблер-Рос, и сме преминали към разбиране за индивидуалните модели на скърбене.

КД: Бяхме свикнали да търсим някакви общовалидни модели като този на Кюблер-Рос. Всъщност първоначално тя не е прилагала този модел към процеса на скърбене – едва много късно в работата ѝ се появява тази идея; тя е говорела за един специфичен аспект на справянето с умирането, но дори и там тенденцията е да се движим към разбиране на индивидуалното преживяване. Други хора се се опитвали да открият… в някакъв момент на кариерата си Колин Мъри Паркс се е опитал да открие някакви универсални стадии, през които всички преминават. Но сега виждаме, че скръбта е строго индивидуална и всеки индивиди скърби по свой начин. Реакциите ни спрямо скръбта могат да са многоизмерни. Може да реагираме физически, на много дълбоко физическо ниво с болежки и всякакви соматични реакции. Може да реагираме емоционално – с чувство на тъга, самота, копнеж и дори завист, гняв, вина – това са често срещани реакции, както и други – понякога изпитваме просто облекчение, когато някой е страдал много, много дълго време. Може да реагираме когнитивно. Да мислим за човека. Може да имаме усещане за деперсонализация. Да ни е трудно да се концентрираме. Може да реагираме поведенчески – с оттегляне или агресия, да търсим или отбягваме спомена за човека, който е умрял или нещото, което сме загубили. Разбира се, може да ни въздейства духовно. Пак казвам, траурната реакция е крайно индивидуална.

ВЯ: За отричането казвате, че хората влизат и излизат от позицията на отричане, не е черно-бяло явление. Какво мислите за това?

КД: Повечето от това, което съм казал или написал за отричането, е в контекста на болестта. Там отричането е основен защитен механизъм. Ейвъри Уайсман използва едно много добро понятие, когато говори за животозастрашаващите заболявания. Той говори за „междинно знание”. Много, много трудно е да се поддържа трайно истинско отричане, но понякога хората избират да не се фокусират върху заболяването си, така че това е по-скоро селективно невнимание, отколкото истинско отричане. Същото явление може да се наблюдава при скръбта. Трудно е истински да отричаме значима загуба, но понякога избираме да не се фокусираме върху нея.

Интуитивна vs. инструментална скръб

ВЯ: Да се върнем към „моделите” на скърбене, тъй като това е основният Ви принос към темата. Вие сте развили идеята за интуитивния начин на скърбене, който е по-емоционален подход към скръбта, и инструменталния начин, който е по-когнитивен и ориентиран към действие. Разкажете ни как стигнахте до тези концепции?

КД: Това е част от съвместната ми работа с Тери Мартин от Худ Колидж. Първоначално изследвахме връзките между пола и скръбта, т.е. разликите в начина, по който скърбят мъжете и жените, но когато се задълбочихме в тази тема и направихме някои проучвания, установихме, че „женските стереотипи” и „мъжките стереотипи” всъщност са по-широко разпространени, отколкото предполагахме.

ВЯ: Тоест, не са чисто женски и чисто мъжки.

КД: Точно така. Преминахме към една по-скоро юнгианска перспектива, към нещо, което нарекохме маскулинен и феминен начин на скръбене, знаейки, че и мъжете, и жените биха могли да имат по-феминен модел или обратното. След това осъзнахме, че връзката с пола може би е неподходяща и спъваща, затова се отдалечихме от нея, макар и не изцяло. Сега казваме, че полът е едно от нещата, които влияят на модела ни на скърбене, и със сигурност можем спокойно да твърдим, че в общия случаи мъжете имат по-инструментален подход към скръбта, поне в САЩ и в много западни култури. Така че полът има влияние, но не е определящ. И ако погледнем на това като на един спектър, повечето хора са някъде по средата или иначе казано, ако си представим две застъпващи се диаграми на Вен, ще се обособи някакво отделно пространство и доста общо пространство. Хора, които са силно интуитивни в скръбта си, понякога, ако ги попитате за преживяването им, ще ви кажат, че чувстват как ги заливат вълни от емоция или вълни на афект. Когато ги попитате как изразяват скръбта си, ще получите отражение на това преживяване: „Просто така го усетих. Плаках. Виках. Крещях.” Те изразяват скръбта си в съответствие с вътрешното си преживяване. Когато ги попитате какво им е помогнало, как са се адаптирали към скръбта, често отговарят, че за тях е било наистина полезно да намерят някакво място, където да изследват чувствата си – независимо дали в кабинета на психотерапевта, в разговор с доверен приятел, в група за подкрепа, посредством водене на дневник или в своето собствено вътрешно пространство.

В другия край на спектъра са тези, които инструментализират скръбта си. Самото им преживяване е различно. Когато ги попитате как усещат скръбта, те често ще говорят за нея по много соматичен или когнитивен начин: „Просто продължавах да мисля за човека. Продължавах да си го прехвърлям в ума. Чувствах се, сякаш са ме изритали в стомаха.” Когато ги попитате как изразяват скръбта си, това ще събуди любопитството им. Първоначално може да отговорят: „Мисля, че не съм я изразявал/а много”, но ако наистина поговорите с тях за това, ще кажат: „Говорех много за този човек.” или „Бях много активен в основаването на тази благотворителна организация.” Самите те не винаги разпознават това като израз на скръбта си. Понякога се изумяват от привидната си безчувственост. Но на тях не им липсват чувства, просто те са по-заглушени. Когато ги попитате какво им помага, често това е активното действие.

ВЯ: В книгата си „Скръб отвъд пола” (Grieving beyond Gender) давате много добър пример с един човек, чиято дъщеря починала, след като се разбила в оградата на съседите, и след смъртта ѝ той прекарвал времето си, поправяйки тази ограда.

КД: Точно така. И е важно да разберем, че това е най-доброто нещо, което е можел да направи. В книгата ми за непризнатата скръб [термин, който К.Д. въвежда – disenfranchised grief – бел. прев.] Денис Райън има глава за смъртта на мъртвородения си син, която много осветли тази ситуация, за която говорим. Денис е преподавател по професия, но скулптор по призвание. Разказва как, след като синът му се родил мъртъв, а той бил дългоочаквано дете, съпругата му всеки ден се прибирала след работа, качвала се горе и плачела, а той работел, изработвал надгробна плоча от един къс гранит. Докато обработвал гранита и слушал как жена му плаче, той си мислел: „Защо аз не плача? Къде е скръбта ми?” Според мен е очевидно къде е била скръбта му.

Предразсъдъците на професионалистите

ВЯ: Казахте, че професионалистите, които се занимават с психичното здраве, имат силен уклон към интуитивния или емоционален стил на скърбене.

КД: В книгата си „Психотерапевтична работа с хора от различни култури” (Counseling the Culturally Diverse) Сю и Сю описват западната психотерапия като погълната от афекта, имайки предвид, че типичният ѝ въпрос е „Как се чувствате?”. Според мен, когато говорим за скръбта, по-добре би било да питаме „Как реагирахте?” или „Как откликнахте на това?”. Казвайки „как се чувствате?”, вземаме единия от възможните начини на реакция към скръбта и го превръщаме в модел за подражание.

ВЯ: Ако това е доминиращата парадигма в психотерапията и консултирането на скърбящи клиенти, какви проблеми създава това за човека с инструментален подход към скръбта?

КД: Той просто няма да получи валидизация на искрената си реакция. Има още един модел на скърбене, за който говорим в книгата си. Със сигурност признаваме, че много от хората се намират някъде по средата на спектъра, реакциите им са смесени, с някои елементи и от двата стила. Но ние говорим и за „дисонантно скърбене” (dissonant grieving). Това е скръбта на хора, които в действителност я преживяват по един начин, но се затрудняват да я изразят в съответствие с ътрешното си преживяване. Това може да е мъжът, който смята, че трябва да поддържа илюзия за сила, и въпреки, че е много интуитивен в преживяванията си, всъщност потиска емоциите си.

ВЯ: Споменахте непризнатата скръб, можете ли да я дефинирате?

КД: Разбира се. Това понятие се отнася до загуби, които не винаги са признати или разпознати от другите. Човек не може да скърби за тях публично, да получи социална подкрепа или да ги признае открито. Всъщност тази концепция се зароди, когато правех проучване за бившите съпрузи – какво се случва, когато бившият съпруг почине? Много от тези хора не можеха да отсъстват от работа, защото в края на краищата, бившите съпрузи ги няма в правилника на скръбта, нямаме право на отпуска, за да скърбим за тях, но въпреки това често имаме силна и продължаваща връзка с този човек. След това разширихме концепцията. Когато говорим за непризната скръб, всъщност говорим за цяла поредица от непризнати връзки – с учители, ментори, треньори, терапевти и пациенти. Помислете за това. Това е много интересно измерение на скръбта. Имате дълбока връзка с даден пациент – в някои случаи тя е взаимна; и когато терапевтът умре, пациентът може да има усещане за сериозна загуба и въпреки това да няма възможност да скърби открито, особено ако никой не е знаел, че той се е намирал в подобна терапевтична връзка.

ВЯ: Когато скръбта не е призната, тогава другите не разпознават, оценяват и приемат, че действително става дума за голяма загуба.

КД: Или може човекът просто да се срамува да повдигне въпроса. Има и други случаи, в които скръбта не винаги е призната… като например разводите или… станали сме по-добри с перинаталните загуби, но само по отношение на майките, не непременно по отношение на бащите, сиблингите, бабите, дядовците и други хора. А понякога дори не разпознаваме, че скърбящият е способен да скърби – например хора с интелектуални увреждания, много възрастните и много младите. Понякога това е резултат от вида загуба, която човекът преживява – вследствие на самоубийство, СПИН, убийство, а понякога просто е заради начина, по който човекът скърби. Имаме много странно отношение към това. Винаги казвам, че дисквалифицираме инструменталното скърбене на ранен етап в процеса, казвайки „Какво му има на този човек? Защо не плаче?”. А интуитивната скръб я дисквалифицираме на по-късен етап: „Какво не е наред с него/с нея? Защо той или тя все още плаче? Защо не е преодолял/а тази загуба вече?” Разбира се, често всичко това е културно обусловено. Различните култури имат различни правила за това как трябва да се скърби и особено в бикултурни семейства скръбта на другите може да се разглежда с подозрение.

ВЯ: Как да помагаме на скърбящите хора, като вземем предвид всички тези фактори – различните начини на скърбене, непризнатата скръб, културно обусловените разлики – и ги отнесем към психотерапевтичния процес? Може да стане доста сложно.

КД: Може, но това не е изненадващо, защото винаги е сложно.

ВЯ: Да започнем с начините/моделите на скърбене. Самата скръб е почти универсален процес, но както сам подчертахте, хората скърбят различно. Как разбирате дали психотерапията или участието в група за подкрепа или някаква друга интервенция изобщо са необходими?

КД: Това е много добър въпрос, защото според мен в действителност повечето хора – изследванията сочат между 80 и 90% – вероятно се справят съвсем добре без никакви външни интервенции или се нуждаят само от някоя консултация, колкото да валидизираме чувствата им, да им кажем „Не, това е напълно разбираемо. Справяте се много добре.”

ВЯ: Тоест, това е нормалната, неусложнена скръб?

КД: Да, това е нормален, неусложнен начин на скърбене. За тези хора понякога библиотерапията [лечение посредством четене на книги по дадена тема – бел. прев.] може да е много ефективна, защото валидизира преживяването им. Осигурява добро психологическо разбиране за това, през което преминават. Може да им даде някои идеи за справяне със скръбта и със сигурност там пише, че повечето хора се възстановяват. Това може да е всичко, от което се нуждаят, или пък може да извлекат полза от семинари за себепознание, групи за подкрепа или дори краткосрочна психотерапия. Други могат да имат по-значими реакции. Интересно е, че в момента има някакво движение за създаване на нова категория в следващия DSM V [Диагностичен и статистически наръчник на психиатричните разстройства – бел. прев.], която да се нарича „Разстройство на продължителната скръб” (Prolonged Grief Disorder). Това движение има и своите критици, но в момента не може да се каже дали наистина ще има такава категория или не. Със сигурност има хора, които проявяват разрушителни реакции спрямо себе си или другите, или чиято скръб е в ущърб на нормалния им начин на живот – ако изпитват затруднение да функционират в работата си или в друга роля – всичко това са примери за ситуации, в които скръбта може да е по-проблематична.

ВЯ: Добре, да кажем, че имаме пациент, който по някаква причина търси психотерапевтично консултиране поради преживяна загуба или вече посещава психотерапевт, когато преживява значима загуба. Писали сте, че е важно първо да се оцени начинът им на скърбене. Как да направим това?

КД: Първо се интересуваме как са преживявали скръбта в миналото. Питаме ги как са се справяли с минали загуби, как са ги преживели и са се адаптирали към тях. Има различни начини да се подходи. След това ги питаме как са откликнали на сегашната загуба. Човек, който скърби интуитивно, може да каже: „Чувствам се тъжен през цялото време. Чувствам се съкрушен от тъгата си.” Друг, който скърби инструментално, вероятно ще отговори различно: „Не мога да се концентрирам. Просто не мога да се съсредоточа, откакто той умря. Чувствам се, сякаш някой ме е ударил в корема.” Ключът към всяка оценка е задаването на въпроси, които не изискват задължително някакъв определен отговор, и след това внимателното вслушване в използваната от пациента реч. На всички, започващи работа в тази област или на онези, които се нуждаят от опреснителен курс, искам да препоръчам книгата на [Дж. Уилям] Уърдън „Grief Counseling and Grief Therapy”. Има много неща, които трябва да се оценят отвън начина на скърбене.

ВЯ: И, както казахте, някои хора скърбят основно по един начин, докато при други различните модели се смесват.

КД: Ще добиете усещане за смесен стил на скърбене, когато чуете хората да описват реакциите си спрямо настоящата загуба в сравнение с това как са реагирали на предишни загуби. Например, ако някой каже: „Имах много близка връзка с този човек и реагирах еди-как-си”, но вие сте забелзязали, че в миналото този човек е реагирал различно, това ще ви насочи. Може би преди винаги е реагирал емоционално, а сега проявява по-интрументален подход към загубата – тук става интересно и ти се иска да попиташ: „Защо сега е различно, след като в миналото сте се справяли и откликвали другояче?”

ВЯ: Мисля, че повечето психолози и терапевти имат доста добър усет за работа с интуитивно или емоционално ориентирани клиенти. Това е парадигмата, с която сме свикнали, в която сме склонни да мислим. Ако имаме насреща си някого, който е съвсем отчетливо в инструменталния край на спектъра, какво означава това? Как бихте адаптирали терапията към неговите потребности?

 КД: Започваме, като покажем уважението си към идивидуалния начин на скърбене на човека и го валидизираме. След това се опитваме да мобилизираме ресурсите, с които е показал, че разполага в миналото. Не се опитваме да ги вкараме в някаква емоционална парадигма, която ще е много дискомфортна за него. Казваме: „Казвате, че ви мъчи малко вина. Как сте се справяли с това в миналото?” Може би това ще му помогне да намери активен начин за справяне с вината или да запомни човека, когото е загубил, или нещо друго. Надграждаме върху ресурса, който вече притежава.

ВЯ: Подкрепяме го и нормализираме реакциите му.

КД: Точно така. Например, ако при мен дойде един Денис Райън, който казва: „Не знам какво ми става. Жена ми плаче всеки ден, а аз само дялкам този камък.”, ще се опитам да му помогна да разпознае, че и това е легитимна проява на скръб. Можем да се запитаме: „С какво помага този подход? Какви са ограниченията му? С какво друго трябва да работим, за да се справим с това?”

ВЯ: Казахте, че има някои по-сложни случаи. Някой може да скърби интуитивно, но по някаква причина да няма достъп до естествените си реакции или обратното. Защо се случва така?

КД: Мисля, че се опитвате да попитате какви са инхибиращите фактори. Може би човекът се нуждае от защитено пространство. Например веднъж работих с един баща, чиято млада дъщеря беше починала от рак. В други ситуации той реагирал много емоционално, но в този случай отстранил всички снимки на дъщеря си  – не искал нищо да му напомня, и това станало причина за конфликти със съпругата му. Това ги доведе при мен. Жена му на практика казваше: „Не мога да се оправя с теб, трябва да потърсиш помощ.”

ВЯ: Това може да доведе до сериозни конфликти в двойките.

КД: Разбира се. Ако партньорите тъгуват по различен начин и не осъзнават това. Това е един екстремен случай, в който наистина се беше стигнало до конфликт. Мъжът беше инженер по професия и от миналото му ставаше много, много ясно, че обичайно преживява нещата много емоционално, но в този случай наистина потискаше чувствата си. Поговорихме за това и той каза: „Наистина се страхувам, че ако започна да изразявам някои от тези емоции, някакъв бент ще рухне и всичко ще се излее, и повече няма да мога да се контролирам.” А аз отговорих: „Бентовете нямат ли някакъв предпазен клапан?” Сред приятелите си съм добре известен с това, че не съм особено сръчен или оправен. Шегуват се, че любимият ми инструмент е чековата ми книжка. Затова бях много горд, че успях да използвам аналогията. След това си направихме извода, че той трябва да си намери защитено пространство, където да освободи малко от тези емоции, и обсъдихме стратегия за „дозирането” им. Може да се контролира. Може да се дозира.

Той намери начини да направи това. Едно от нещата, които правеше, беше всеки ден на връщане от работа да си пуска в колата една песен, която му напомняше за дъщеря му, и да плаче. Това освобождаваше малко от енергията на скръбта му. Така след време беше в състояние да започне да говори за дъщеря си и да добие увереност, че не трябва винаги да държи чувствата си под похлупак. Можеше да говори за тях и да освобождава емоцията по малко, и понякога да плаче с жена си, без напълно да изгуби контрол.

Терапевтичната работа със скръбта в действие

ВЯ: Бихте ли казали, че повечето терапевти все още не получават достатъчно добра подготовка за работа със скръбта?

КД: Да, и това ме плаши.

ВЯ: Защо Ви плаши?

КД: През последните 20 години преживяхме същинска експлозия на проучвания по темата за скръбта. Според мен това се превърна в отделна специалност. Имал съм клиенти, които идват и казват: „Работих с терапевта си, но въпреки това не мога да приема загубата.” И разбираш, че те са прилагали нещо като модела на Кюблер-Рос и си мислиш „Божичко, хората работят в тази област от 15-20 години”. Сега казваме, че връзката с човека продължава до края на живота ни, че това е много, много нормално; че може да имаме изпитваме скръб и 30 години по-късно. Например, баща ти е умрял е 30 години по-късно внучката ти се жени и ти си мислиш: „Защо го няма татко да я види сега…”. Това са нормални неща и, както казах, вече разполагаме с много информация за скръбта, която полека-лека започва да образува някакъв терапевтичен контекст. Мисля, че колегите, които искат да се занимават професионално с това, наистина трябва да четат неуморно.

ВЯ: Всички терапевти трябват да знаят как да подходят в такава ситуация. Дори да не си специалист по зависимостите, ще имаш клиенти, които идват по някаква друга причина, и неминуемо откриваш, че страдат от зависимост. По същия начин в кабинета ти могат да дойдат хора, които са в траур от самото начало или в хода на терапията ще преживеят някаква загуба. Но аз мисля, че повечето колеги наистина не знаят как да откликнат на скърбящ клиент, освен да проявят емпатия и подкрепа, разбира се.

КД: Има някои основни концепции, с които терапевтите трябва да са запознати. Както казах, отдалечили сме се от разбирането за скръбта като процес, протичащ през фази с определена последователност, и сме се приближили до разбирането за нея като по-цялостен процес. Отместваме се от схващането, че траурът представлява окончателна раздяла, към парадигма, която подчертава, че дори и в скръбта си продълваваме да поддържаме връзка с човека, когото сме загубили. Разбирането ни за скръбта се е променило по много начини.

ВЯ: Ако трябва да очертаете основните понятия пред колега, който не е специализиран в работата със скръбта, кои са нещата, които той има нужда да знае или уменията, които е добре да развие?

КД: Мисля, че е от първостепенна важност да умее да разпознава скръбта във всичките ѝ проявления, не просто като реакция към смъртта, а като реакция спрямо всяка значима загуба; да разбира, че пътищата, по които вървим в скръбта си, са строго индивидуални; че не се разделяме окончателно, а имаме продължаваща връзка с починалия човек; че отдаваме все по-голямо значение на това как културата формира скръбта ни.

ВЯ: Вече няколко пъти споменахте културата. Можете ли да си спомните някой случай от практиката си, при който културните аспекти са били определящи?

КД: Трудно е да се отговори на този въпрос, защото според мен културата винаги играе роля; всеки случай от практиката ми винаги има културен аспект. Аз съм с испански произход и в тази култура кръстниците са много, много важни. Когато при нас дойде някой, който скърби по своя кръстник или кръстница, незапознатият с този културен аспект терапевт може да не разбира защо това е толкова важно. Те всъщност се наричат comadres, compadres – това буквално ознчава съ-родители; които играят родителска роля. Мисля, че разбирането на това какво отражение има културата върху привързаността, върху изразяването на скръбта, какви са различните ритуали в различните култури – това са важни неща, които трябва да се имат предвид.

ВЯ: Сещате ли се за някакъв пример от практиката, докато говорим за това?

КД: Спомням си за един клиент, който беше автохтонен американец, и в работата си използвахме приложни изкуства. Той направи няколко дърворезби като начин да символизира загубата си и аз мисля, че това беше в синхрон с неговата същност, с културата му. Получи се нещо като тотем, който той създаде в памет на починалия.

ВЯ: Той сам ли направи това или се нуждаеше от насърчение от страна на терапевта?

КД: Терапевтът го мотивира, като първо го попита: „Как бихте реагирали обичайно в такава ситуация?” Това е проява на чувствителност към това какви интервенции и стратегии работят обикновено при даден тип хора. Искам да се върна да добавя нещо към онези основни понятия, за които говорихме по-рано. Едно от нещата, които са претърпели промяна в психотерапевтичната общност е, че вече не се фокусираме единствено върху това как да се справим със скръбта, а си задаваме и въпроса как тази загуба ни е променила? Мисля, че този аспект е получил вече известно признание – това, което някои теоретици наричат „пост-травматично израстване” – как за някои хора значимата лична загуба понякога е стимул за значимо личностно израстване.

ВЯ: Хората, които са при любимите си, когато настъпва смъртта, често споделят, че това е било много силно преживяване, дори свещено преживяване, въпреки че не се самоопределят непременно като духовни или религиозни личности.

КД: Може и да не са религиозни, но това неминуемо е духовно преживяване, защото докосва въпросите за смисъла и трансценденталното. Като резултат от преживяната смърт на близък човек, хората могат да развият нови умения, да получат прозрения, да пренаредят житейските си приоритети, да преживеят духовно извисяване – много промени могат да се случат. Също така понякога тези хора могат да използват загубата, за да постигнат наистина големи промени. Мисля за Джон Уолш, модератор на America’s Most Wanted [американско реалити предаване за криминалистика и разследваща журналистика – бел. прев.], чийто син Адам беше отвлечен и по-късно намерен обезглавен. Когато се обадили в полицията да съобщят, че шестгодишното им дете е в неизвестност, полицията реагирала много спокойно и казала, че ако още го няма след 24 часа, тогава ще го търсят. По-късно той поведе кръстоносен поход, за да промени начина, по който обществото реагира на изчезването на деца. Жената, която основа организацията на майките, които се борят с пияни шофьори, използва скръбта си, за да промени начина, по който днес гледаме на шофирането след консумация на алкохол в САЩ. Така че понякога скръбта може да задейства съществена социална промяна.

ВЯ: Какви са най-честите грешки или проблеми с контрапреноса, с които се сблъскват терапевтите?

КД: Отново говорим за неумението да разпознаеш индивидуалния начин на скърбене на клиента и да го приемеш, да разпознаеш собствения си контрапренос по отношение на загубите или преодоляването им.

ВЯ: Какво ще кажете за „прегарянето” и „изчерпването на състраданието” у професионалистите?

КД: Мисля, че това е голяма тема за терапевтите, които работят със скръбта, защото това е работа със страдащи хора. Изследванията подчертават, че грижата за себе си е от съществено значение, тъй като валидизира собствената ти загуба, особено ако работиш с болни или умиращи хора, и се опираш на собствената си духовност, независимо как я определяш, за да се справиш със страданието и загубата, и да намериш добри начини за възстановяване на силите.

Също така се подчертава, че организациите имат отговорност, която включва осигуряването на подкрепа за хората от персонала и предоставянето на възможност за установяване на ритуали като начин за валидизиране на личната им загуба. Преди години работех в един проект в подкрепа на приемни родители на ХИВ-позитивни деца. Това беше в самото начало на епидемията, когато една трета от децата умираха в рамките на 6 месеца, една трета до първата година и всички бяха мъртви след 3 години. Стана ясно, че социалните и медицинските работници по проекта са дълбоко повлияни от тези загуби и работодателите им се погрижиха да им осигурят емоционална подкрепа, включително ритуал за екипа всеки път, когато някое дете починеше, както и група за взаимопомощ. Не по-малко важна беше неформалната подкрепа на административния персонал, който разпознаваше значимостта на тези връзки и произтичащите от тях загуби, и се опитваше да помага по всевъзможни начини.

ВЯ: Изглежда има и един друг конкретен проблем – говорихме за предпочитанията на професионалистите към интуитивния стил на скърбене, но мисля, че и психолозите и психотерапевтите, които имат по-инструментален собствен стил на тъгуване, са засегнати, тъй като лесно може да им се внуши, че не са достатъчно емпатични в работата си или има нещо „дефектно” в тях.

КД: Тук има един парадокс и той е, че често за хората, които работят терапевтично със скръбта, специализацията им в тази област представлява инструментален начин за преодоляване на собствената им скръб и често могат да се окажат пренебрегнати. Това противоречние ни направи впечатление, когато проучвахме различните начини на скърбене, защото мислехме, че за терапевтите ще е лесно да разпознаят и валидизират у другите това, което виждат и у себе си.

ВЯ: Рон Левант има малко по-различна терминология. Това, което Вие наричате инструментализирана скръб той нарича „активна/действаща емпатия”. Емпатията не е просто вчувстване в другия, човек може да действа емпатично. Вие давате пример за това в книгата си – когато някой се грижи за умиращия си съпруг и дори след смъртта му продължава да прави много неща – тези хора въпреки това често смятат, че са недостатъчно емпатични, защото не усещат загубата толкова силно, колкото други хора. Мисля, че силните чувства често се бъркат с емпатия, макар че всъщност това са две отделни концепции. Може и да изпитваш силни чувства, но това не означава, че действително се държиш емпатично спрямо някого.

КД: Склонен съм да се съглася с Вас.

ВЯ: И обратното, може да не изпитваш силни чувства, но да си много отдаден на някого и да действаш по начин, който поставя неговите нужди на първо място.

КД: Абсолютно.

ВЯ: Това мжое да бъде смущаващо за психолозите и терапевтите, които си вършат работата добре, но живеят с идеята, че ако не чувстват нещата дълбоко, значи нещо не е наред с тях. И колегите им подсилват това схващане.

КД: Да, обучението ни поставя емоциите/афекта на първо място.

ВЯ: Какво мислите за индивидуалния терапевтичен подход в сравнение с групите за подкрепа. Как решавате какво е подходящо за конкретния човек?

КД: За хората, които изпитват неусложнена скръб, групата за подкрепа може да бъде едно много добро решение. Ако разгледаме изследванията на терапевтичната работа със скръбта, те показват, че се нуждаем от внимателна оценка на ситуацията и индивидуален подбор на интервенциите. Що се отнася до групите за подкрепа, трябва да оценим дали подобна група се води добре, дали набляга на позитвните начини за справяне със скръбта или дори на потенциала ѝ за трансформация. Проблемът с тези групи е, че понякога могат да бъдат просто място на „споделена мъка”, където хората идват, за да кажат „Ей, ако мислиш, че твоята история е страшна, слушай сега аз какво ще ти разкажа.” И така човек излиза от групата за подкрепа, мислейки, че светът е ужасно враждебно място. В такава ситуация добрият групов водещ би казал: „Да, това наистина е ужасно преживяване, но ти как се справи с него? Другите как са се справяли с подобни преживявания и какво сте научили от това?” Трябва да се наблегне не само на споделянето на мъката, но и на това как се справяме с нея на практика.

ВЯ: Предполагам, че ако групите за подкрепа са силно фокусирани върху емоционалното преживяване, те могат да представляват проблем за хората, които преодоляват скръбта си по „инструментален” начин.

КД: Да, възможно е. Едно проучване на Харвард сочи, че самотните бащи, например, извличат повече полза от по-практично ориентирани групи, в които се обсъжда „как да бъдем добри бащи”, отколкото от групи, които са ориентирани около преживяването на скръбта.

ВЯ: Следователно е важно да се направи оценка на индивидуалния стил на тъгуване, преди да насочиш клиента към подходящ за него терапевтичен метод. А Вие в момента над какво работите?

КД: С Hospice Foundation of America подготвяме книга за духовните аспекти на загубата – това е текущият ми проект. Разглеждаме духовните преживявания малко по-задълбочено.

ВЯ: И един последен въпрос – кои са най-значимите неща, които сте научили като човек и като професионалист от работата си в тази сфера през последните няколко десетилетия?

КД: Много обичам работата си в две професионални асоциации – Международната работна група за смъртта, умирането и скръбта (International Work Group on Death, Dying and Bereavement) и Асоциацията за смърт, обучение и психотерапия (The Association of Death, Education and Counseling). Международната работна група е затворена група – трябва да работиш в тази сфера, за да те поканят да участваш. Но в Асоциацията може да се регистрира всеки, който се интересува от терапевтичната работа със скръбта и ще извлече огромна полза от това. Работата ми в Hospice Foundation of America ми донесе много смисъл. Издаваме нюзлетър за хора, преживели загуба, нарича се „Пътувания” (Journeys). Това, което намирам за много вълнуващо е, че успяваме да мотивираме някои от най-добрите професионалисти в тази сфера да пишат за нас, практично, акцентирайки върху възможностите за самопомощ, базирайки се върху най-доброто от сегашната теория и практика, но адаптирано за непрофесионалисти. Този нюзлетър отива при 60 000 души годишно, това е голям брой получатели за такава тематика. И, разбира се, обичам да работя със студентите в колежа Ню Рошел – това винаги е значимо преживяване за мен.

ВЯ: Мисля, че се получи страхотен разговор – събрахме много материал в едно интервю и смятам, че ще е много интересно за читателите ни. Благодаря за отделеното време.

КД: Благодаря Ви за добре подготвеното интервю.

0 коментара към “Кенет Дока за скръбта и психотерапията”

Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)