Как изглеждат мъртвородените бебета

Published February 5, 2013

Тъй като някои колеги-лекари изразиха нееднократно в ефир опасенията си, че родителите не си дават сметка как  изглеждат мъртвородените бебета и че тази гледка би могла по-скоро да ги травмира, отколкото да им помогне, бих искала да коментирам този въпрос. Това са моите лични разсъждения по темата и не могат да бъдат разглеждани като общовалидна препоръка.

Повечето (да не кажа всички) научни проучвания от областта на психологията и психиатрията, които съм срещала до момента, твърдят, че “запознанството” с мъртвото бебе води до редица положителни ефекти в процеса на скърбене за неговите родители. Още като студентка в Германия една акушерка ми обясни, че винаги насърчават родителите (внимателно, без да им оказват натиск) да видят своето бебе, да го подържат, колкото имат нужда, да си създадат спомени, доколкото това е възможно, да го снимат. Каза, че това е важно за тях, защото от една страна го прави “реално”, т.е. дава обект на скръбта, “защото е много по-лесно да се сбогуваме с човек, когото сме познавали, отколкото с абстрактната представа за него”, а от друга страна им взема страха от това как е изглеждало тяхното дете, дали не са родили “чудовище”, защото “представата за нещо почти винаги е по-страшна от реалността”, тъй като във фантазиите си сме склонни да стигнем много далече, а това, което могат да видят очите ни и да пипнат ръцете ни, обективизира реалността… Подобна среща също така облекчава траурния процес, защото изследванията сочат, че майките, които са имали възможност да видят и държат мъртвите си бебета, в последващите месеци и години страдат по-малко от депресия и тревожни разстройства и по-добре преодоляват загубата.

Спомням си, че още тогава това ми направи много силно впечатление.

Българските ми колеги, обаче, смятат, че срещата с бебето по-скоро ще травмира родителите и ще им навреди повече, отколкото ще им помогне.

Проф. Милан Миланов, както и д-р Методи Янков нееднократно изтъкнаха аргумента, че една майка не знае как изглежда недоносен “плод” в 16-19-28 г.с., а още по-малко, когато този “плод” е мъртъв, имплицирайки, че става дума за “страшна” гледка.

Първо ще ви разкажа как изглеждаше нашата дъщеря, която за щастие имах възможност да подържа.

Не си спомням много от нея, тъй като съм била под влиянието на шока и доста силни обезболяващи, които имат притъпяващ ефект върху психиката и сетивата. Когато я “извади”, лекарката ми ме попита дали съм “готова за гледката”. Да, бях готова. “Гледката” беше, все пак, нашето бебе… макар и мъртво… дъщеря ми… Спомням си цвета на кожата й – тъмночервен, керемиден. Така изглеждат обикновено недоносените бебета, тъй като кожата им е прозрачна и много тънка, а и все още нямат подкожна мастна тъкан, която да ги направи розови – така, както си представяме едно новородено бебе. Освен това на места кожата й се лющеше, тъй като след смъртта си не е имала кръвообращение и е престояла около 24 часа в околоплодните води, преди да се роди. Спомням си мъничките й ръчички, перфектно оформени, както и “смачканото” й личице вследствие на отоците, които е имала поради заболяването си. Като цяло беше много оточна и тежеше много повече, отколкото може да се очаква за бебе в 24 г.с. И макар че не беше “красива” гледка, не беше и страшна… беше просто моето малко, болно, мъртво бебе…

Разбира се, давам си сметка, че аз съм “медицинско лице”, лекар, което до голяма степен ме подготвя за такава гледка – все пак, в хода на обучението и практиката си съм виждала “какво ли не”.

И въпреки това не съм склонна да се съглася, че родителите ще бъдат шокирани, отвратени и травмирани от срещата с  децата си. Много важна роля в този процес играе внимателната предварителна психологическа подготовка за това, което предстои да се случи и да видят. А такава в българските болници на практика няма. Мъртвото бебе в утробата се третира като “доброкачествен тумор”, който трябва възможно най-скоро да бъде отстранен. Все пак, никой не иска да се любува на отстранените си вътрешни органи след операция…

За съжаление собственият ми опит и опитът на други майки, с които общувам, сочи, че от една страна не се обясняват медицинските интервенции, които водят до раждането на едно мъртво бебе в зависимост от гестационния срок на бременността, а от друга абортът и мъртвото раждане не се третират като “истинска” загуба от страна на медицинския персонал. Майките разказват, че когато изразят желание да видят бебетата си, получават единствено недоумяващи или възмутени погледи, и бебетата биват отнасяни, увити в кърпи, почти без никакъв коментар. Същите майки след това казват, че са останали с усещането за нещо “отнето”, и дори не са сигурни, че детето им действително е било мъртво в момента на раждането… мисли, които ги преследват дълго време и усложняват процеса на скърбене, тъй като ги привързват емоционално към ситуацията и не спомагат за преодоляването й.

Много съжалявам, че тогава не снимах Мери, баща й не я видя, не се сбогувахме с нея и дълго време си мислех, че там, където се намира до аутопсията и след нея – във фризера на болницата – й е студено и самотно. Разбирах, естествено, на интелектуално ниво, че тя е мъртва и всъщност не изпитва нищо от всичко това, но въпреки това мисълта, че е там, ми беше много неприятна. МНого родители разказват за необходимост да се “погрижат” за бебето си – да го изкъпят, облекат, завият. В други държави благотворителни организации снабдяват болниците с много мънички дрешки, одеалца, шапчици и дори пеленки за тези бебета, както и със специални кутии, в които родителите да съхраняват нещо, което да им напомня за детето – снопче коса, гипсови отпечатъци на ръчичка или краче, снимки и др.

Няма да слагам снимки на бебета, въпреки че визуализацията понякога помага – изгражда идентификация. Дори бебетата с малформативен синдром обикновено не изглеждат чудовищно, а и родителите винаги си намират нещо, с което да запомнят своето дете – перфектно оформена ръчичка, нацупена устичка, носът “на мама”, челото “на татко”.

Според мен отказът на лекарите и акушерките да придружат родителите в срещата и раздялата с децата им се корени в собствения ни дълбок страх от смъртта и нежеланието да приемем, че “такива неща се случват”. Ние (тук говоря като професионалист) не сме обучени в това. Не сме обучени да подрепяме скърбящите, нито да се справяме със собствените си възникващи емоции. Нямаме “протокол” за такива ситуации, нямаме safety net и колаборация със специално обучени психолози и социални работници. Нямаме помещения, в които да осъществим срещата на родителите с бебето, нямаме дори търпението да позволим такава една среща да се случи по възможно най-добрия за всички начин, и всичко това е продиктувано от собствената ни тревожност и желание да се правим, че “това не се случва наистина”. Сякаш, ако можем да си затворим очите, то ще изчезне…

Нямаме култура на смъртта.

А трябва.

– Бояна Петкова

10 коментара към “Как изглеждат мъртвородените бебета”

  1. Магдалена Абаджиева February 7, 2013

    За съжаление тези неща не изчезват със затварянето на очите. Имаме нужда до говорим за това. Текстът, който сте написала, е силно въздействащ. Не съм преживявала подобна загуба, но си я представих детайлно и изпитах силна скръб, стана ми тъжно и самотно. Зад всяка една болка стои силната любов към живота и към доброто. С вашите думи доброто става по-видимо. Много неща трябва да се променят – и в болниците, и в самите нас. Вие имате не само сила, но и дарба да пишете, дарба, която хората ще чуят, усетят и разберат. Промяната може да се случи, когато не само има кой да говори, но когато има някой, който може да говори с правилните думи.

    • Yana February 7, 2013

      Благодаря, Магдалена. Аз понякога се тревожа, че съм по-остра, отколкото трябва, но се надявам, че някой ще ми каже, ако прекрачвам границата на градивното и залитам в деструктивното.
      Благодаря :)

  2. Petq April 25, 2013

    az zagubih svoeto bebe v 33 gestaciona sedmina..kazaha mi che papnata vrav e bila mnogo kasa…az kazah na akusherkata che ne iskam da go vijdam….a moje bi trqbvashe da go vidq moje bi trqbvashe za da znam pone kak izglejda moje bi na kogo prilicha…opitvam se da se uspokoqva s tova che e bilo v korema mi che ne e jivqlo izvesno vreme i togava da e pochinalo… che ne sam s grijila za nego …no travmata da rodish martvo bebb e mnogo silna opitvash se da ne mislish za tova ..no prosto sse zaglejdash v dadena tochka i ti idva ot vatre mislish za shto li taka s e poluchi ..s kakvo goo zaslujih…imash chustvoto che nikoi ne mojesh da spodelish zashtoto ne moje da te razbere chovek koito ne go e prejivqll teksta e mnogo hubav i deistvash…az ucha za medicinska sestra vav Vraca i edin den kato se diplomiram shte znam naistina kak da posavetam jena koiqto e zagubila bebeto si kak trqbva da postapi i che trqbva da vidi naistina svoeto dete za da ne q izmachvat razni misli cql jivot…

    • Yana April 25, 2013

      Мила Петя,
      ужасно съжалявам за това, което сте преживели. Надявам се скоро във Фондацията да има обучения за медицинския персонал, които да се обучават именно на това кои са “добрите практики” за работа с родители, загубили дете и как се работи в другите европейски държави, които имат изградени традиции в тази област. Действително се препоръчва родителите да видят детето си, но не бива да се обвиняваш, че не си поискала – такива са били обстоятелствата, вероятно си била в шок, и не са знаели да те посъветват.
      Ще се радвам да поддържаме връзка и да си помагаме, както можем,
      - Яна

  3. Мик August 19, 2013

    Аз загубих детето си на 30дена не ни бяха изписали тя се роди и почина в болницата видях е но беше много болезнено бяха е увили в едно одеало захвърлена на един рафт като ненужна вещ това няма да го забравя никога беше ужасно но ако някои ти казе или обясни като хората ще е е друго но това е българия

    • Yana August 19, 2013

      Много, много съжалявам за загубата Ви.
      Надявам се “но това е България” скоро вече да не е достатъчно обяснение за подобни нехуманни практики…

  4. Анита September 18, 2013

    Здравейте,а съжаление и аз съм една от вас.Преди година на 21.09.2012 г. загубихме нашия син Емилиян когато бях в 33 седмица.На мен също ми беше дадена възможносТ да видя детето си,но аз не се възползвах.Състоянието ми на шок,на липсата на психолог или специалист с по-голям опит, ме лиши от единственият миг в който можех да прегърна синат ни.За моя радост по-късно разбрах,че моят съпруг го е видял докато аз съм била още в операцийоната.Изпитах голямо облекчение ,че поне един от нас го е прегърнал и целунал.
    Аз дълго се обинявах за това ,че съм отказала да го видя.В последствие разбрах,че това е обичайна постъпка на майката.Само майка която е имала късмета да бъде в болницата с по-опитен екип и по- хуманен,майка която е имала време поне 24 часа да осъзнае случващото се иска да види детенцето си.
    След мойте дълги обвинения,реших да потърся начин да видя моето дете.Обаждах се в болницата 100 пъти и казват няма снимки.Докато един ден, вече с готова аутопсия реших да потърся директнно лекарката която е правила аутопсията.Свързвайки се с нея,първата и реакция беше,, незнам дали ще бъде добре да видиш ти тези снимки,първо ще говоря с психолозите и ще се обадя да кажа” След една дълга седмица получих тъй чаканото от мен позвъняване.За разлика от лекарката правила аутопсията,психоложката е казала ,че единствено могат да имам положително въздействие върху мен тези снимки.
    И така след няколко дълги месеца на догадки /моя съпруг ми беше споделил как изглежда, но аз все още нямах ясен образ в съзнанието ми/ ,видях личицето на най-прекрасното дете на света.За коя майка нейното дете не е най-хубавото? Така,че нашите лекари не са прави,каквато и да е гледката всяка майка вижда детето си с очите на любовта а любовта е хай-хубавото нещо .
    За щастие цялата тези история не се развива в България.Това е история случваща се в Испания,страна с няколко асоциаций който работят по разрешаването на недоизпипаните проблеми с перинаталната загуба.
    Като член на една от тези асоциаций виждам колко е трудно да се разрешът нашите проблеми, но не е невъзможно.Затова от далечна Испания ви подкрепям във всяко едно ваше начинание,надявам се повече хора да подпишат петицията и нашите гласове да бъдат чути
    ТОВА НЕ Е БИОЛОГИЧЕН ОТПАДЪК,ТОВА СА НАШИТЕ ДЕЦА

    • Yana November 1, 2013

      Анита,
      много се извинявам, че отговарям едва сега, но имахме проблем с достъпа до сайта.
      Съжалявам за загубата на вашето детенце. Хубаво е, че сте били на място, където родителите получават възможност да видят детенцето си. Много е важно на родителите да се даде достатъчно време за осъзнаване на случващото се, но за съжаление на много места това не се прави, а и понякога не е възможно. Все пак се радвам, че сте успели да видите снимки на Емилиян, това със сигурност (почти) винаги има благоприятен ефект върху траурния процес на родителите.
      Правим всичко възможно, за да решим не само законодателните проблеми, но и да решим реалните, ежедневни проблеми, с които се сблъскват родителите, преживяващи загуба, в системата на българското здравеопазване.
      Подкрепата Ви е много важна за нас и сме дълбоко благодарни за всяка окуражителна дума,
      Бояна


Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)