Да разказваме историята си

Published April 20, 2013

През 1984 год. психологът д-р Глен Дейвидсън пише в книгата си “Да разберем скръбта” (Understanding Mourning):

“Да разказвате историята си е най-важното, което можете да направите като скърбящи хора, защото чрез разказването ще изцелите отново живота си. Разказвайки историята си, ще откриете, че фактите се променят, не защото събитията са се променили, а защото виждането ви за това, което е съществено, се променя с времето. Може би ще откриете, че първоначалните ви впечатления са непълни или дори погрешни. Колкото по-изненадващо ни застига смъртта, толкова по-вероятно е първоначалните ни впечатления да са погрешни.

[...] Когато разказвате историята си за първи път, вероятно няма да знаете как да я завършите. Някои хора опитват. Те казват “Такава е Божията воля” или “Така е трябвало да стане”. Не се вслушвайте в хората, които ви задават края на вашата историята, когато им я разказвате.

[...] Трябва отново и отново да разказвате своята история на загубата и промяната, за да си изясните фактите, за да разшифровате по какъв начин сте част от тези събития, по какъв начин животът ви се е променил чрез тях, и в крайна сметка да разберете за себе си как се вписвате във Вселенския ред… Ако не можем отново и отново да разказваме историята си, за нас ше бъде почти невъзможно отново да приведем в ред живота и мислите си.”

Едно от най-добрите неща, които можем да направим за близък, който скърби, е да го изслушваме. Не да бързаме да го утешаваме, да му задаваме заучени отговори на висящи във въздуха екзистенциални въпроси, да го разсейваме или да го “поправяме”, сякаш е развалена играчка. Едно от най-важните неща, които можем да направим за себе си, когато придружаваме някого (независимо дали възрастен или дете) в траура му, е да (го) издържим. Да го удържим. Да създадем пространство за тъгуване и да успеем да устоим на рефлекса за битка или бягство. И просто да останем, без съвети и отговори. С отворен ум, отворено сърце, с открити сетива. Страшно, страшно е важно да имаме силите да изслушаме историята му десетки пъти. Нищо, че за нас е все същата стара история и сигурно вътре в себе си мислим “докога ще я предъвква?”. От собствен опит знам, че не е все същата стара история. Че си намира все нови нюанси и смисли, сглобява се всеки път по различен начин, дистанцията на времето намества фокуса и дълбочината, и дори година по-късно внезапно намирам нови парченца от пъзела или правилното наименование на някое чувство, или просто при поредното преразказване си спомням нещо дребно, но важно. Истинската среща между двама души е възможна във въпросите без отговори, в пространството на удържане на неудържимото, и – никога няма да престана да го повтарям, докато не намеря перфектната формулировка, магическите думи – да придружаващ друг човек в скръбта му – смирено и отдадено – е привилегия.

 

2 коментара към “Да разказваме историята си”

  1. tina simeonova May 9, 2013

    zdraveite
    az susto imam nujda a i iskam da razkazvam istoriata za moeto skupo dete kak go zagubix
    no samo kato zapochna i xorata okolo men zapochvat da razsajdavat te kak misliat che e stanalo vse edno te znaiat po dobre ot men za nestata
    a na men mnogo mi se govori ,mnogo ,no i burzo se razplakvam i gledam da ne trevoja supruga mi i dusteria mi
    da ,moje bi triabvase da zapochna s moia sluchai
    moeto milo dete se prostrelia v glavata ,bese na 28 god
    imaam i druga dusteria na 30 god, no tia ne me razbira , za neia tova e resenie lichno na Neli i tia go priema…..
    no az ne go priemam i ne moga da poviarvam che moje taka da postupi
    mnogo mi lipsva moiata malka Nelka
    ne prestavam da mislia za neia i mnogo stradam ,dusata me boli

    pozdravi

    • Yana May 21, 2013

      Здравейте,
      много съжалявам за смъртта на дъщеря Ви. Не винете другите в семейството – всеки скърби различно и има различен капацитет да побере и аретикулира чувствата си. Разбирам, че Ви е много тежко. За жалост в момента в България не съществува организация, която да се грижи за “осиротелите” родители на по-големи деца; нашата Фондация се грижи за родителите, загубили бебета, макар че в дългосрочен план обмисляме и група за подкрепа на родители на по-големи деца, но сме малко на брой и трудно се справяме с работата, която е много.
      В момента мога да Ви препоръчам да се насочите към подфорума “Родители, преживели загуба” в бг-мамма или да се свържете с психолог. Ако живеете в София, с радост ще Ви насоча към специалист, който мисля, че би бил адекватен на това, което преживявате.
      Още веднъж приемете моите съболезнования,
      - Яна, основател на Фондация “Макове за Мери”


Оставете коментар

Децата ни не са биологичен отпадък!

Моля, подпиши петицията! (клик на снимката)