Да разказваме историята си

Published April 20, 2013

През 1984 год. психологът д-р Глен Дейвидсън пише в книгата си “Да разберем скръбта” (Understanding Mourning):

“Да разказвате историята си е най-важното, което можете да направите като скърбящи хора, защото чрез разказването ще изцелите отново живота си. Разказвайки историята си, ще откриете, че фактите се променят, не защото събитията са се променили, а защото виждането ви за това, което е съществено, се променя с времето. Може би ще откриете, че първоначалните ви впечатления са непълни или дори погрешни. Колкото по-изненадващо ни застига смъртта, толкова по-вероятно е първоначалните ни впечатления да са погрешни.

[…] Когато разказвате историята си за първи път, вероятно няма да знаете как да я завършите. Някои хора опитват. Те казват “Такава е Божията воля” или “Така е трябвало да стане”. Не се вслушвайте в хората, които ви задават края на вашата историята, когато им я разказвате.

[…] Трябва отново и отново да разказвате своята история на загубата и промяната, за да си изясните фактите, за да разшифровате по какъв начин сте част от тези събития, по какъв начин животът ви се е променил чрез тях, и в крайна сметка да разберете за себе си как се вписвате във Вселенския ред… Ако не можем отново и отново да разказваме историята си, за нас ше бъде почти невъзможно отново да приведем в ред живота и мислите си.”

Едно от най-добрите неща, които можем да направим за близък, който скърби, е да го изслушваме. Не да бързаме да го утешаваме, да му задаваме заучени отговори на висящи във въздуха екзистенциални въпроси, да го разсейваме или да го “поправяме”, сякаш е развалена играчка. Едно от най-важните неща, които можем да направим за себе си, когато придружаваме някого (независимо дали възрастен или дете) в траура му, е да (го) издържим. Да го удържим. Да създадем пространство за тъгуване и да успеем да устоим на рефлекса за битка или бягство. И просто да останем, без съвети и отговори. С отворен ум, отворено сърце, с открити сетива. Страшно, страшно е важно да имаме силите да изслушаме историята му десетки пъти. Нищо, че за нас е все същата стара история и сигурно вътре в себе си мислим “докога ще я предъвква?”. От собствен опит знам, че не е все същата стара история. Че си намира все нови нюанси и смисли, сглобява се всеки път по различен начин, дистанцията на времето намества фокуса и дълбочината, и дори година по-късно внезапно намирам нови парченца от пъзела или правилното наименование на някое чувство, или просто при поредното преразказване си спомням нещо дребно, но важно. Истинската среща между двама души е възможна във въпросите без отговори, в пространството на удържане на неудържимото, и – никога няма да престана да го повтарям, докато не намеря перфектната формулировка, магическите думи – да придружаващ друг човек в скръбта му – смирено и отдадено – е привилегия.

 

2 коментара към “Да разказваме историята си”